Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Дойдох да ви повикам. Трябва да видите нещо.

Джейс затвори очи, сякаш се молеше за търпение.

— ЗАЕТИ СМЕ.

— Очевидно. Знаеш ли, казват, че животът е кратък, но не е чак толкова кратък. Може да бъде и доста дълъг, а на вас ви предстой да прекарате целия си живот заедно, така че определено ви съветвам да доидете с мен, защото, ако не го сторите, ще съжалявате.

Клеъри се откъсна от дървото, все така с ръка в тази на Джейс.

Окей.

— Окей? — повтори Джейс, тръгвайки след нея. — Сериозно?

— Имам доверие на Магнус — каза Клеъри. — Ако е важно, значи, е важно.

— А ако не е, ще го удавя в езерото — заяви Джейс, изричаики на глас онова, което Клеъри си бе помислила по-рано. Тя скри широката си усмивка в мрака.

Алек стоеше в края на шатрата и гледаше танцуващите. Слънцето вече се бе спуснало толкова ниско, че представляваше просто червена ивица, обагрила далечното небе, така че вампирите бяха излезли от къщата, за да се присъединят към партито. За техните вкусове беше помислено по много дискретен начин и те се разхождаха сред останалите гости, стиснали тънки метални чаши, които бяха взели от масата с шампанско и чиито непрозрачни стени криеха съдържанието им. Лили, която оглавяваше вампирския клан в Ню Иорк, седеше на пианото и пръстите и изпълваха помещението със звуците на джаз. Над музиката в ухото на Алек се разнесе глас:

— Според мен церемонията беше очарователна.

Алек се обърна и видя баща си, пръстите на тежката му ръка — обвити около, крехка чаша за шампанско, погледът му — зареян към тълпата гости. Робърт беше едър, широкоплещест мъж, които определено не бе създаден за официално облекло — в него приличаше на израснал прекалено бързо ученик, напъхан в костюма от някой изнервен родител.

— Здрасти — каза Алек. Виждаше майкаси да говори с Джослин в другия краи на стаята. В косата и имаше повече сиви кичури, отколкото Алек си спомняше; изглеждаше елегантна, както винаги. — Хубаво бе от твоя страна, че доиде — добави той неохотно.

И двамата му родители бяха почти болезнено благодарни, че той и Изабел се бяха върнали при тях след края на Тъмната воина… прекалено благодарни, за да бъдат ядосани и да им се карат. Прекалено благодарни, за да може Алек да им каже кои знае какво за Магнус. Когато майкаму се прибра в Ню Иорк, той си събра остатъка от вещите от Института и се нанесе в апартамента в Бруклин. Все още ходеше в Института почти всеки ден, все още често виждаше майкаси, но Робърт бе останал в Аликанте и Алек не бе направил никакъв опит да се свърже с него.

— Че се стараеш да бъдеш любезен с мама, и всичко останало… наистина е хубаво от твоя страна.

Алек видя как баща му потръпна. Беше се опитал да бъде учтив, ала то никога не му се бе удавало особено. Винаги се получаваше като лъжа.

— Не се преструваме на любезни — каза Робърт. — Аз все още обичам майкати; все още ни е грижа един за друг. Просто… не можем да бъдем женени. Трябваше да сложим край по-рано. Мислехме, че постъпваме правилно. Имахме добри намерения.

— Пътят към ада — отвърна Алек кратко и сведе поглед към чашата си.

— Понякога — рече Робърт, — избираш с кого искаш да бъдеш, когато си твърде млад, но след време се променяш, а те не се променят заедно с теб.

Алек си пое бавно дъх; във вените му изведнъж закипя ярост.

— Ако това беше по адрес на нас с Магнус, спести ми го. Изгуби правото си на каквото и да било влияние над мен и моите връзки, когато даде да се разбере, че що се отнася до теб, един хомосексуален ловец на сенки не е никакъв ловец на сенки. — Алек остави чашата си върху близката тонколона. — Не ме интересува…

— Алек. — Нещо в гласа на баща му го накара да се обърне; не звучеше ядосан, просто… прекършен. — Направих, наговорих… непростими неща. Знам го. Ала винаги съм се гордял с теб. Гордея се и сега.

— Не ти вярвам.

— Когато бях на твоята възраст, по-млад, имах парабатай — каза Робърт.

— Да, Маикъл Уеиланд. — Алек не го беше грижа, че тонът му е рязък, не го бе грижа и за изражението на баща му. — Знам. Затова си приел Джейс в семеиството ни. Винаги съм си мислил, че двамата не може да сте били особено близки. Не изглеждаше, като да ти липсва много или пък да те интересува, че е мъртъв.

— Не вярвах, че наистина е мъртъв. Знам, че сигурно ти е трудно да си го представиш; връзката ни беше разкъсана, когато Клеивът го осъди на изгнание, но още преди това бяхме започнали да се отчуждаваме. Имаше обаче време, когато бяхме близки, най-добри приятели. Време, когато той ми каза, че ме обича.