Касандра Клеър - Град на небесен огън

Беше Саймън. В шатрата беше топло и той бе разкопчал дънковото си яке; бузите му — зачервени от горещина и смущение. Имаше нещо странно в това — един Саймън, които се изчервяваше, на когото му беше студено и топло, които израстваше… и се отдалечаваше от нея.

В тъмните му очи, когато се спряха върху нея, имаше любопитство; любопитство и мъничко разпознаване, ала то не беше пълно. Не беше начинът, по които я гледаше преди, изпълнен с копнеж и сладка болка, и усещането, че има някои, които я вижда — нея, Изабел; онази, Изабел, която тя показваше на света, и онази, която оставаше скрита в сенките, където малцина можеха да я видят.

Някога Саймън бе един от малцината. А сега беше… нещо друго.

— Изабел — повтори той и Изабел усети как Джейс и хвърля любопитен поглед, докато ръцете му се носеха по клавишите на пианото. — Ще танцуваш ли с мен?

Тя въздъхна и кимна.

— Е, добре — каза и го остави да я отведе на дансинга. На токчета тя беше висока колкото него и очите им бяха на едно и също ниво. Зад очилата, неговите имаха все същия цвят на тъмно кафе.

— Казаха ми — започна той и се прокашля. — Или поне усещам, че двамата с теб…

— Недеи — прекъсна го Изабел. — Не говори за това. Ако не си спомняш, не искам да го чуя.

Една от ръцете му почиваше върху рамото и, другата — на кръста и. Кожата му бе топла до нейната, не хладна, каквато Изабел си спомняше, излъчването му — така човешко, уязвимо.

— Само че аз искам да си спомня — каза той и Изабел се сети колко обичаше да спори; това поне не се беше променило. — Спомням си част от него… не е, като да не знам коя си, Изабел.

— Наричаше ме Изи. — Изведнъж тя се почувства ужасно уморена. — Изи, не Изабел.

Саймън се приведе към нея и тя почувства дъха му в косата си.

— Изи — каза той. — Спомням си как те целувам.

Тя потрепери.

— Не, не си спомняш.

— Да, спомням си. — Ръцете му се плъзнаха по гърба и, докосваики онова местенце точно под лопатките, от което тя винаги потреперваше. — Минаха месеци — каза той с нисък глас. — И нищо не беше както трябва. Непрекъснато имах чувството, че нещо липсва. Сега знам, че е било това, всичко това, но също така и ти. През деня не си спомнях, ала нощем те сънувах, Изабел.

— Сънувал си ни?

— Само теб. Момичето с тъмни-тъмни очи. — той докосна краичеца на косата и с нежни пръсти. — Магнус твърди, че съм бил герои. И по лицето ти виждам, че когато ме погледнеш, ти търсиш него. Героят, когото си познавала и които е направил велики неща. Аз не помня как съм извършил всички онези неща. Не съм сигурен дали заради това вече не съм герои. Но бих искал да се опитам отново да стана онзи човек. Онзи, които те целува, защото го е заслужил. Стига да си достатъчно търпелива, за да ме оставиш да опитам.

Това бяха толкова саймъновски думи. Изабел вдигна очи към него и за първи път, когато в гърдите й лумна надежда, тя не се опита да я потуши.

— Може и да ти позволя — каза тя. — Да опиташ, имам предвид. Нищо не мога да обещая.

— Не бих и очаквал да го сториш. — Лицето му греина и Изабел зърна сянката на спомен, пробягала в очите му. — Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд — заяви той. — Това поне не съм забравил.

— Теса е магьосница — обясни Джослин, — макар и много необикновена магьосница. Помниш ли как веднъж ти казах, че се притеснявах за магията, която всички ловци на сенки получават, когато се родят, и как да направя така, че тя да бъде сложена и върху теб? Защитната магия? И че брат Закарая и една магьосница ми помогнаха с церемонията? Това е магьосницата, за която ти говорех. Теса Грей.

— Каза ми, че именно от нея си взела идеята за името Фреи. — Клеъри се отпусна на мястото срещу Теса. — "Ф" като Феърчайлд — добави тя, разгадавайки го сама. — А останалото — като Грей.

Теса се усмихна и лицето й грейна.

— За мен беше чест.

— Ти беше още бебе, няма как да го помниш — каза Джослин, ала Клеъри си помисли как Теса й се бе сторила позната първия път, когато се видяха, и се зачуди.

— Защо ми казваш едва сега? — попита Клеъри майкаси, която стоеше до стола й и нервно въртеше новата си венчална халка около пръста. — Защо не по-рано?

— Бях я помолила да присъствам, когато ти каже, ако решеше да го стори. — Гласът на Теса беше напевен, мек и приятен, с едва доловим британски акцент. — А се боя, че задълго се бях откъснала от света на нефилимите. Спомените ми от него са сладки и горчиви, понякога повече горчиви, отколкото сладки.