Касандра Клеър - Град на небесен огън

Алек го погледна с широко отворени очи. Бяха свърнали зад ъгъла на църквата и стояха в малка, попарена от зимата градина, насред оголели живи плетове. Дебели увивни растения пълзяха по каменната стена и ръждясалата порта наблизо, толкова оредели от студа, че Алек виждаше мунданската улица през дупките в желязната порта. Каменната пейка недалече от тях беше покрита с лед.

— Искал съм… Какво?

Магнус го погледна мрачно, сякаш Алек беше направил нещо глупаво. Което, като се замислеше Алек, май си беше така. Нервите му дрънчаха като камбанки, разлюлени от вятъра; в стомаха му сякаш беше легнала буца. Последния път, когато видя Магнус, той си тръгваше от него, потъваше в един изоставен тунел на метрото, смаляваше се с всяка стъпка, докато накрая бе изчезнал напълно.

Aku mencintaimu , беше му казал. "Обичам те" на индонезийски.

Това беше запалило искрица надежда в гърдите на Алек, достатъчно, за да го накара да звъни на Магнус десетки пъти; достатъчно, за да го кара непрекъснато да си проверява телефона, имеила, дори прозорците в стаята си (която беше странна и празна без Магнус, сякаш изобщо не беше неговата стая!) за магически появили се бележки или съобщения.

А ето че сега Магнус стоеше пред него с разчорлената си черна коса, котешките очи и глас като тъмна меласа, с красивото лице с хладни, остри черти, които не издаваха абсолютно нищо, и Алек имаше чувството, че е глътнал лепило.

— Искаше да говориш с мен — обясни Магнус. — Предположих, че това означават всички онези телефонни обаждания. Както и причината да изпращаш глупавите си приятели в апартамента ми. Или така правиш с всички?

Алек преглътна мъчително с пресъхнало гърло и каза първото, което изникна в главата му:

— Никога ли няма да ми простиш?

— Аз… — Магнус не довърши и извърна поглед, клатеики глава. — Алек, аз вече ти простих.

— Не изглежда така. Изглеждаш сърдит.

Когато Магнус отново го погледна, изражението му беше омекнало.

— Тревожа се за теб — каза той. — Нападенията над Институтите. Току-що чух.

Алек почувства, че му се завива свят. Магнус му прощаваше; Магнус се безпокоеше за него.

— Знаеше ли, че отиваме в Идрис?

— Катарина ми каза, че е била повикана, за да отвори Портала. Досетих се — сухо обясни Магнус. — Позачудих се, че не се обади, нито изпрати съобщение, за да ми кажеш, че заминаваш.

— Ти не отговори на никое от позвъняванията и есемесите ми — отвърна Алек.

— Това не те е спирало досега.

— Всеки, рано или късно, се отказва. Освен това Джейс счупи телефона ми.

Магнус се разсмя.

— О, Александър.

— Какво? — попита Алек, искрено учуден.

— Ти си просто… Ти си толкова… Наистина искам да те целуна — довърши рязко Магнус и поклати глава. — Разбираш ли сега защо не исках да те видя.

— Но ето че си тук — каза Алек. Спомни си първия път, когато Магнус го беше целунал, облегнат на стената до апартамента му. Всичките му кости сякаш се бяха втечнили и той си беше помислил: "А, значи, такова било усещането. Сега разбирам". — Би могъл…

— Не мога — рече Магнус. — Не се получава, не се получаваше и преди. Не може да не го виждаш и сам. — Ръцете на магьосника почиваха върху раменете на Алек; палецът му докосна шията и се плъзна по ключицата, и цялото тяло на Алек подскочи. — Не го ли виждаш?

И с тези думи го целуна. Алек се приведе напред и отвърна на целувката. Тя беше съвършено тиха. Алек чу как ботушите му изскърцаха върху заснежената земя, когато пристъпи по-близо до Магнус, които обви ръка около врата му и сложи длан на тила му; вкусът му си беше съвсем същият — едновременно сладък и горчив, и така познат. Алек отвори устни, за да простене или да издиша, или пък да вдъхне Магнус, ала беше твърде късно, защото магьосникът се откъсна рязко от него, направи крачка назад и всичко свърши.

— Какво? — Алек се чувстваше зашеметен и някак странно смален. — Магнус, какво?

— Не биваше да го правя — каза Магнус на един дъх. Очевидно беше развълнуван така, както Алек рядко го беше виждал, високите му скули бяха зачервени. — Прощавам ти, ала не мога да бъда с теб. Просто не мога. Не се получава. Аз ще живея вечно или поне докато някои наи-сетне не ме убие, а ти — не, и това е прекалено за теб…

— Не ми казваи какво е твърде много за мен — прекъсна го Алек с мъртвешки глух глас.

Магнус толкова рядко имаше учуден вид, че това изражение изглеждаше съвсем чуждо на лицето му.

— То е твърде много за повечето хора. За повечето смъртни. За нас също не е лесно. Да гледаме как някои, когото обичаме, остарява и умира. Познавах едно момиче, безсмъртно, също като мен…