Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не е смешно — намръщи се Клеъри.

Проблемът, помисли си Саймън, беше, че е трудно да убедиш някого, че всичко с теб ще е наред, когато си дневен вампир. Някои вампири може би биха искали Саймън в своя лагер, жадни да се възползват от необикновените му сили. Камила бе опитала да го привлече на своя страна и нищо чудно и други да го стореха.

— Почти съм сигурен, че Мориин все още се надява да се домогне до мен — каза Саймън. Мориин оглавяваше нкшоркския вампирски клан и си въобразяваше, че е влюбена в Саймън. Което не би било чак толкова неловко, ако тя не беше на тринайсет години. — Знам, че Клейвът предупреди никой да не ме докосва, но…

— О, Мориин определено иска да те докосне — подхвърли Клеъри с коса усмивка. — Й то как.

— Млъквай, Фрей.

— Джордан ще я държи далеч от теб.

Саймън погледна замислено пред себе си. Опитваше се да не зяпа Йзабел, която го беше поздравила само с едно кратко помахване, когато той се появи. Сега помагаше на майка си, а черната й коса се развяваше на вятъра.

— Можеш просто да отидеш при нея и да поговорите — подхвърли Клеъри. — Вместо само да я зяпаш като някакъв идиот.

— Не зяпам като идиот. Гледам незабелязано.

— Аз забелязах — изтъкна Клеъри. — Виж, нали я знаеш каква е Йзабел.

Разстрои ли се, се затваря в себе си. Отказва да говори с друг, освен с Джейс и Алек, защото няма доверие на почти никого. Но ако ще бъдете гаджета, ще трябва да и покажеш, че си един от онези, на които може да има доверие.

— Не съм и гадже. Или поне не мисля, че съм. Поне тя никога не е използвала думата "гадже".

Клеъри го изрита по глезена.

— Вие двамата се нуждаете от ИВ повече от всеки друг, когото съм срещала.

— Изясняване на връзка? — обади се глас зад тях и когато се обърна, Саймън видя Магнус да се извисява на фона на тъмното небе. Беше облечен много семпло — дънки и черна тениска; тъмната коса му влизаше в очите. — Виждам, че дори когато светът е на път да бъде залят от мрак и смъртна опасност, вие двамата обсъждате любовния си живот. Тийнейджъри.

— Какво правиш тук? — попита Саймън, прекалено изненадан, за да измисли някакъв остроумен отговор.

— Дойдох да се видя с Алек.

Веждите на Клеъри подскочиха.

— Какво казваше за тийнейджърите?

Магнус вдигна предупредително пръст.

— Не прекаляваи, сладкишче — заяви той и като мина покраи тях, се изгуби в тълпата около Портала.

— Сладкишче? — повтори Саймън.

— Ако щеш, вярваи, но и преди ме е наричал така — отвърна Клеъри. — Саймън, виж. — Тя се обърна към него и извади ръката му от джоба на дънките. Погледна надолу и се усмихна. — Пръстенът. Страшно удобно беше, когато действаше, нали?

Саймън също погледна към кования златен пръстен с формата на листо около безименния си пръст. Някога той беше връзката му с Клеъри. Сега, когато неиният беше унищожен, той беше наи-обикновен пръстен, ала Саймън го беше запазил. Знаеше, че е малко като да носиш половинка от герданите от типа "наи-добри приятели завинаги", но то беше по-силно от него. Пръстенът беше красив и все още беше символ на връзката между тях.

Клеъри стисна здраво ръката му и вдигна очи към неговите. В зелените и ириси се движеха сенки; Саймън виждаше, че се бои.

— Знам, че е само заседание на Съвета… — започна тя.

— Но ще останеш в Идрис.

— Само докато разберат какво се е случило с Институтите и как да ги защитим — каза Клеъри. — Тогава ще се върнем. Знам, че телефони и есемеси, и всички тези неща не деистват в Идрис, но ако трябва да говориш с мен, кажи на Магнус. той ще намери начин да ми предаде съобщение.

Саймън усети как гърлото му се свива.

— Клеъри…

— Обичам те. Ти си наи-добрият ми приятел. — Тя пусна ръката му; очите и блестяха. — Не, не казвай нищо. Не искам да казваш нищо.

Клеъри се обърна и почти изтича обратно при Портала, където Джослин и Люк я чакаха с три пътнически сака в краката си. Люк погледна през двора към Саймън, лицето му беше замислено.

Ала къде беше Изабел? Тълпата от ловци на сенки беше оредяла. Джейс беше застанал до Клеъри и ръката му почиваше на рамото и; Мерис беше близо до Портала, ала Изабел, която допреди малко беше с нея…

— Саймън — разнесе се глас до рамото му и когато се обърна, той видя Изи; лицето и — бледо петно между тъмна коса и тъмен плащ, беше вдигнато към него, изражението и беше полугневно, полутъжно. — Предполагам, че това е моментът, в който си казваме довиждане.

— Окей — каза Магнус. — Искаше да говориш с мен. Говори.