Касандра Клеър - Град на небесен огън

Ема изпищя. В началото беше писък без думи, които се извисяваше все по-високо и по-високо; писък, които раздра гърлото и и изпълни устата и с металически вкус. Беше писъкът на загуба, толкова огромна, че за нея нямаше думи. Безсловесният писък от това, да видиш как изтръгват завинаги небето над главата ти и въздуха от дробовете ти. Тя пищеше и пищеше, и дереше дюшека с пръсти, докато не го проби, и ето че под ноктите и имаше пух и кръв, а Хелън ридаеше и се мъчеше да я прегърне, повтаряйки:

— Ема, Ема, моля те, Ема, моля те.

А после в стаята се разля още светлина. Някой беше запалил един от фенерите и Ема чу мек, познат глас, изпълнен с настойчивост, да изрича името и; Хелън я пусна и ето го Джулс — приведен над леглото, той и подаваше нещо, което хвърляше златни искри в новата ярка светлина.

Беше Кортана. Изваден от ножницата си, мечът лежеше като дар върху дланите му. Ема мислеше, че още пищи, ала въпреки това го пое и думите, проблясващи върху острието, опариха очите и: "Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал".

В главата и отекна гласът на баща и: "Родът Карстерс поколения наред се бие с този меч. Надписът ни напомня, че ловците на сенки са оръжията на Ангела. Закалят ли ни в огън — ставаме по-силни. Когато страдаме, оцеляваме".

Ема се задави, потисна писъците в гърлото си, заглуши ги. Точно това беше имал предвид баща й — също като Кортана, в нейните вени имаше стомана и тя беше родена, за да бъде силна. Дори ако родителите и вече ги нямаше, за да го видят, тя щеше да бъде силна заради тях.

Ема прегърна меча и го притисна до гърдите си. Сякаш от много далеч чу как Хелън възкликна и я видя да посяга към нея, ала Джулиън, Джулиън, които винаги знаеше от какво се нуждае Ема, дръпна ръката на сестра си назад. Пръстите на Ема бяха обвити около острието и по ръцете и капеше кръв, кръв капеше и по гърдите и, защото върхът на меча беше порязал ключицата и. Ема не усещаше нищо. Поклащаше се напред-назад, стиснала меча така, сякаш той беше единственото нещо, което някога бе обичала, и оставяше кръвта й да се излива вместо сълзи.

На Саймън му беше трудно да се отърси от усещането за дежа вю.

И преди беше изживявал същото — стоеше пред Института и гледаше как семеиство Лайтууд минават през проблясващия Портал. Само че тогава, преди той някога да е носил Знака на Каин, Порталът беше отворен от Магнус, а сега за него отговаряше синьокожа магьосница, на име Катарина Лос. Предишния път го бяха повикали, защото Джейс искаше да говори с него за Клеъри, преди да мине в друга страна.

Този път Клеъри щеше да изчезне заедно с тях.

Саймън почувства ръката и върху своята, пръстите и — обвити леко около китката му. Почти всички ловци на сенки от Ню Иорк бяха излезли от Института и бяха преминали през блещукащия Портал. Като отговарящи за Института, семеиство Лайтууд щяха да са последни. Саймън беше тук още от здрачаване, когато ивици червено небе гаснеха зад сградите, осеиващи небето на Ню Йорк, а сега магическа светлина огряваше сцената пред него и караше различни дребни подробности да се открояват: камшикът на Йзабел, искрата, изскочила от семеиния пръстен на Алек, когато той махна с ръка, отблясъците, хвърляни от бледата коса на Джейс.

— Изглежда различно — каза Саймън.

Клеъри го погледна. Също като останалите ловци на сенки и тя беше облечена в нещо, което Саймън би могъл да опише единствено като плащ. Това като че ли беше дрехата, с която всички ходеха, щом настъпеше зима — изработена от тежка, подобна на кадифе материя и пристегната на гърдите. Зачуди се откъде ли я имаше Клеъри. Може би им ги раздаваха.

— Кое?

— Порталът — отвърна той. — Изглежда различно от онзи път, когато Магнус го направи. По-…син.

— Може би те всички си имат свой собствен стил.

Саймън погледна към Катарина. Тя излъчваше чевръста ефикасност, като болнична сестра или учителка в детска градина. Определено не приличаше на Магнус.

— Как е Изи?

— Разтревожена, според мен. Всички са разтревожени.

Възцари се кратко мълчание. Клеъри изпусна дъха си и той образува бяло облаче в зимния въздух.

— Не ми харесва, че си тръгваш — каза Саймън в същия миг, в които Клеъри рече:

— Не ми харесва, че си тръгвам и те оставям тук.

— С мен всичко ще е наред — отвърна Саймън. — Нали Джордан се грижи за мен. — Й наистина, Джордан също беше тук, седнал със зорък вид на стената, която се издигаше около Института. — Пък и вече две седмици никои не се е опитал да ме убие.