Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Откъде знаеш толкова много за парабатаите?

— Знам много за ловците на сенки. — Магнус потупа дивана до себе си и Председателя скочи върху възглавниците и се отърка в него. Дългите пръсти на магьосника се заровиха в козината на котарака. — И то от доста отдавна. Странни създания сте вие. Крехко благородство и човечност, от една страна, а от друга — безразсъдният огън на ангелите. — той погледна за миг към Джейс. — Особено ти, Херондейл, защото във вените си носиш огъня на Ангелите.

— И преди си бил приятел с ловци на сенки?

— Приятел — повтори Магнус. — Какво всъщност означава това?

— Щеше да знаеш, ако имаше такъв. Е, имаш ли? Имаш ли приятели? Искам да кажа, освен хората, които идват на купоните ти. Повечето хора се боят от теб или ти дължат нещо, или пък някога си спал с тях, ала приятели… не мисля, че съм забелязал да имаш много от тях.

— Е, това е нещо ново — заяви Магнус. — Досега никои от останалите ти приятелчета не беше опитал с обиди.

— Има ли ефект?

— Ако имаш предвид дали изведнъж чувствам неудържим порив отново да се събера с Алек, отговорът е "не". Страшно ми се дояде пица, но то може и да няма нищо общо.

— Алек каза, че ще постъпиш точно така — рече Джейс. — Че ще отклониш всеки въпрос, отнасящ се до теб, с шега.

Магнус присви очи.

— И аз съм единственият, който го прави?

— Именно — отвърна Джейс. — Послушаи някои, които знае за какво става дума. Ненавиждаш да говориш за себе си и предпочиташ хората да са ти сърдити, отколкото да те съжаляват. На колко години си, Магнус? Истината.

Магнус не отговори.

— Как се казваха родителите ти? Как е името на баща ти?

Магнус го гледаше свирепо със златистозелените си очи.

— Ако исках да лежа на диван и да се жалвам на някого за родителите си, щях да си наема психиатър.

— А! Само че моите услуги са безплатни.

— И аз така съм чувал.

Джейс се ухили и се плъзна надолу в креслото си. Върху отоманката имаше възглавница с десен на британското знаме. Той я взе и я сложи зад главата си.

— Нямам къде да ходя. Мога да си седя тук цял ден.

— Страхотно — каза Магнус. — Аз пък смятам да подремна.

И той посегна към едно смачкано одеяло, което се търкаляше на пода, в същия миг, в които телефонът на Джейс иззвъня. Замръзнал с протегната ръка, Магнус загледа как Джейс вади апарата от джоба си и го отваря.

Беше Изабел.

— Джейс?

— Да. У Магнус съм. Май постигам известен напредък. Какво става?

— Прибери се. — Джейс се изправи в креслото толкова рязко, че възглавницата тупна на пода. Гласът на Изабел беше ужасно напрегнат; той съвсем ясно долавяше остротата в него, като нотите на лошо акордирано пиано. — В Института. Веднага, Джейс.

— Какво има? — попита той. — Какво се е случило!

Видя, че и Магнус се изправи, а одеялото падна на земята.

— Себастиан — отвърна Изабел..

Джейс затвори очи и в ума му изникна образът на златна кръв и бели пера, разпилени по мраморен под. Спомни си апартамента и ножа в ръката си; светът беше в краката му, а пръстите на Себастиан — около китката му, и бездънните черни очи го гледаха с мрачно веселие. Ушите му запищяха.

— Какво има? — Гласът на Магнус се вряза в мислите на Джейс и едва тогава той си даде сметка, че вече е на прага, а телефонът е прибран обратно в джоба му. Обърна се и зад себе си видя Магнус с обтегнато лице. — Алек ли е? Той добре ли е?

— Какво те е грижа? — каза Джейс и Магнус потръпна.

Джейс бе сигурен, че никога преди не бе виждал Магнус да потръпва. И това беше единствената причина да не затръшне вратата зад гърба си.

В преддверието на Института висяха десетки непознати палта и якета. Клеъри почувства напрежението в раменете си, докато разкопчаваше вълненото си палто и го окачваше на стената.

— И Мерис не каза за какво става дума? — Гласът й беше изтънял от тревога.

Джослин, която вече беше развила дългия си сив шал, почти не погледна към

Люк, които го взе, за да го закачи на стената. Зелените и очи се стрелкаха из помещението — към вратата на асансьора, към сводестия таван над главите им, към избелелите стенописи, изобразяващи хора и ангели.

Люк поклати глава.

— Каза само, че е било извършено нападение над Клеива и да доидем тук възможно най-бързо.

— Именно това второто ме тревожи. — Джослин нави косата си на тила и я закрепи с пръсти. — От години не съм стъпвала в Институт. Защо искат да присъствам?

Люк стисна лекичко рамото и, за да и вдъхне увереност. Клеъри знаеше от какво се бои майкаи, от какво се боят всички те. Единствената причина Клеивът да изисква присъствието й бе, ако имаше новини за сина й.