Касандра Клеър - Град на небесен огън

Чу как от гърдите на майкаи се откъсна кратка въздишка на облекчение и разбра, че и в неината глава вероятно се бяха въртели същите мисли — каквото и да се бе случило, с къщата всичко изглеждаше наред. Нищо в нея не подсказваше, че Аматис е пострадала. Върху малката масичка имаше купчинки книги, подовете бяха прашни, но не и разхвърляни, фотографиите си висяха по стените. Клеъри усети как я жегва болка при вида на една снимка близо до камината — направена неотдавна на Кони Аилънд, на нея бяха тя, Люк и Джослин, преметнали ръце през раменете си и усмихнати.

Клеъри се замисли за последния път, когато видя сестрата на Люк и как Себастиан я беше принудил да пие от Бокала на смъртните. Как всеки помен от истинското и Аз беше изчезнало от очите и, след като беше преглътнала съдържанието. Клеъри се зачуди дали това бе да гледаш как някои умира. Не че не беше виждала истинска смърт. Валънтаин беше умрял пред очите и. Да, тя определено беше твърде млада, за да има толкова много призраци в миналото си.

Люк се бе приближил до камината и разглеждаше снимките, които висяха около нея. Посегна и докосна една от тях, на която се виждаха две синеоки деца. Едното, по-малкото момченце, рисуваше, а сестра му го гледаше с любящо изражение.

Люк имаше изтощен вид. Пътуването през Портала ги беше отвело в Гард и те трябваше да прекосят града, за да стигнат до къщата на Аматис. Люк все още честичко потръпваше от болка в раната, която не беше зараснала напълно, но Клеъри се съмняваше, че точно това го измъчва сега. Тишината в къщата на Аматис, домашните черги на пода, грижливо подредените лични вещи — всичко говореше за един обикновен живот, прекъснат по най-ужасяващ начин.

Джослин се приближи до Люк и сложи ръка на рамото му, шепнеики нещо успокояващо. той се обърна в прегръдките и и облегна глава на рамото и. Жестът беше по-скоро утешителен, отколкото романтичен, ала въпреки това Клеъри имаше чувството, че се натрапва в нещо лично. Възможно наи-безшумно тя взе сака си от пода и пое по стълбите.

Стаята за гости си беше съвсем същата. Малка, с боядисани в бяло стени и кръгли прозорци, като люк на кораб (ето го и онзи, през които Джейс се беше вмъкнал една нощ)… дори леглото беше покрито със същата пъстроцветна завивка. Нощното шкафче, върху което Джейс й беше оставил писмо на сутринта, за да й каже, че си отива и няма да се върне.

Клеъри приседна на ръба на леглото, мъчеики се да разкъса мрежата на спомените. До този миг не си беше дала сметка колко трудно ще бъде да се завърне в Идрис. В Ню Йорк си беше у дома, онова, с което бе свикнала. Идрис означаваше война и унищожение. В Идрис за първи път беше видяла смъртта.

Кръвта и кипеше във вените, бучеше в ушите и. Искаше да види Джейс, да види Алек и Изабел… те щяха да я върнат на земята, да и дадат усещането за нещо нормално и познато. Макар и съвсем тихо, чуваше как майкаи и Люк се движат на долния етаж, като че ли долови подрънкването на чаши в кухнята. Стана от леглото и отиде при сандъка, който почиваше пред него. Същият, който Аматис беше донесла предишния път, когато Клеъри и беше гостувала, и и беше казала да порови из него и да си намери нещо, което да облече.

Клеъри коленичи пред него и го отвори. Същите дрехи, грижливо скътани между пластове хартия: училищни униформи, практични пуловери и дънки, по-официални ризи и поли, а отдолу — роклята, която Клеъри в началото бе помислила за сватбена. Тя я извади. Сега, когато познаваше по-добре ловците на сенки и техния свят, тя знаеше какво представлява в действителност.

Траурно облекло. Простичка бяла рокля и тясно сако, с втъкани в него сребърни траурни руни… а върху маншетите — почти невидима шарка с очертанията на птици.

Жерави. Клеъри внимателно сложи дрехите върху леглото. В мислите си ги виждаше върху Аматис, когато Стивън Херондеил беше умрял. Виждаше я как ги облича внимателно, как опъва плата и закопчава сакото, жалееща един мъж, за когото вече не беше омъжена. Вдовишки дрехи за жена, която нямаше правото да се нарече вдовица.

— Клеъри? — майкаи се беше появила на прага и я гледаше. — Какви са тези… О! — Тя прекоси стаята, докосна роклята и от гърдите и се откъсна въздишка. — О, Аматис.

— Тя никога не можа да остави Стивън в миналото, нали? — попита Клеъри.

— Понякога хората не успяват да го сторят. — Ръката на Джослин се премести от роклята върху косата на Клеъри и я прибра зад ухото и с едно бързо, по маичински точно движение. — А нефилимите… ние имаме склонността да обичаме със съкрушителна сила. Да се влюбваме само веднъж, да умираме от мъка заради любов… старият ми учител казваше, че сърцата на нефилимите били като сърцата на ангелите — изпитвали всяка човешка болка и никога не заздравявали.