Касандра Клеър - Град на небесен огън

Бат скочи на крака, а демонът запъпли към Мая. Тя го изрита и създанието се преметна назад със сърдит гъргорещ звук. Бат погледна към ножа си. Металът се топеше, разяждан от демонската кръв. той го пусна с отвратено възклицание и се огледа наоколо.

— Оръжие. Трябва ми оръжие…

Мая сграбчи един скалпел от близката маса и го метна. Острието се заби в демона с лигав звук и той изпищя. Миг по-късно скалпелът изхвърча от тялото му, сякаш бе изхвърлен от особено мощен тостер, и се хлъзна по пода, топеики се с цвърчене.

— Обикновените оръжия не им деистват! — Катарина пристъпи напред и вдигна дясната си ръка, която бе обвита в сини пламъци. — Единствено остриета с руни…

— Ами тогава да си намерим няколко такива! — Бат заотстъпва назад, когато туптящото създание се насочи към него.

— Само ловците на сенки могат да ги използват! — извика Катарина и от ръката и изскочи синя мълния, която улучи демона и той се запремята назад. Бат сграбчи клетката и я тръсна пред него, вдигаики вратичката тъкмо когато създанието се търкулна вътре.

Мая затвори трескаво след него и пусна резето, заключвайки демона в клетката. После всички отстъпиха назад, гледаики с ужас как създанието съска и се мята върху стените на укрепения си с магия затвор. Всички, освен Лили, която все още бе насочила телефона си към него.

— Да не би да снимаш ? — попита Мая.

— Може би.

Катарина избърса челото си с ръкав.

— Благодаря за помощта. Дори нашата магия не е в състояние да убие един данталион; много са корави.

— Защо снимаш? — настояваше да узнае Мая.

Лили сви рамене.

— Когато котката я няма, мишките танцуват… Не е лошо да се напомни на мишките в този случаи, че когато котката я няма, те всички ще бъдат изядени от демони. Ще изпратя този клип на долноземските ни контакти навсякъде. Просто за да им напомня, че има демони, за чието унищожаване се нуждаем от ловци на сенки. Затова и съществуват.

— Няма да съществуват още дълго — изсъска демонът данталион. Бат извика и отскочи назад. Не че Мая го винеше. Устата на създанието се беше отворила — лъскав черен тунел, пълен със зъби. — Утре е нощта на атаката. Утре е нощта на войната.

— Каква воина? — попита Катарина. — Отговори, създание, или когато се прибера, ще те подложа на всяко мъчение, което мога да измисля.

— Себастиан Моргенстърн — заяви демонът. — Утре вечер той ще нападне Аликанте. Утре вечер ловците на сенки ще престанат да съществуват.

Насред пещерата гореше огън и димът му се издигаше към високия сводест таван, които се губеше в сенките, Саймън усещаше горещината на огъня, по-скоро напрегнато пращене върху кожата му, отколкото истинска топлина. В пещерата трябва да бе студено, ако се съдеше по това, че Алек бе навлякъл дебел пуловер и внимателно бе увил едно одеяло около Изабел, която спеше на пода, с глава в скута на брат си. Ала Саймън не го усещаше, не и наистина.

Клеъри и Джейс бяха отишли да проверят тунелите, за да са сигурни, че все още са чисти от демони и други гадости. Алек не искаше да остави Изабел, а Саймън беше твърде уморен и замаян дори да помисли да ходи някъде. Не че беше обявил това на всеослушание. Строго погледнато, той беше на пост и се ослушваше за всяка заплаха, която би могла да изскочи от сенките.

Алек се взираше в пламъците. На жълтата им светлина лицето му изглеждаше по-старо, уморено.

— Благодаря — отрони той неочаквано и Саймън едва не подскочи. Алек не му бе казал нито дума след онова Какво правиш?

— За какво?

— Задето спаси сестра ми. — Алек прокара ръка през тъмната коса на Изабел. — Знам — каза той, запъваики се леко. — Имам предвид, знаех, когато доидохме тук, че това може да се окаже самоубииствена мисия. Знам, че е опасно. Знам, че не мога да очаквам всички да оцелеем. Но мислех, че ще съм аз, не Изи…

— Защо? — попита Саймън. Главата му туптеше, устата му беше пресъхнала.

— Защото бих предпочел да съм аз — отвърна Алек. — Тя е… Изабел. Тя е умна и корава, и добър боец. По-добър от мен. Заслужава да е добре, да бъде щастлива. — Той гледаше Саймън през огъня. — Ти имаш сестра, нали?

Въпросът му разтърси Саймън… От Ню Иорк сякаш го делеше цял свят. Цял живот.

— Ребека. Така се казва.

— И как би постъпил с някой, който я направи нещастна?

Саймън го изгледа предпазливо.

— Ще си поприказвам с него — отвърна той. — Ще се опитам да разреша проблема, като поговорим. Може би една пълна с разбиране прегръдка.