Касандра Клеър - Град на небесен огън

Връхчето на ножа докосна гърлото му. Ръката на Рафаел трепереше; Магнус усети как острието поряза ямката на шията му.

— Точно така — каза Себастиан със свирепа усмивка. — Прережи му гърлото. Нека кръвта му се излее на пода. Твърде дълго е живял.

В този миг Магнус си помисли за Алек, за сините му очи и непоколебимата усмивка. Спомни си как си бе тръгнал от него в тунелите под Ню Йорк. Спомни си защо го бе сторил. Да, готовността на Алек да се срещне с Камила го бе ядосала, но ставаше въпрос за нещо повече. Спомни си как Теса ридае в прегръдките му в Париж и как си бе помислил, че самият той никога не бе познал загубата, която я разкъсваше, защото никога не бе обичал като нея; помислил си бе, че един ден то може да се случи и с него и че също като Теса, и той ще изгуби смъртния, когото бе обикнал. Й си бе казал, че е по-добре да бъдеш онзи, който умира, а не този, който остава жив. По-късно бе пропъдил тази мисъл като мрачна фантазия и бе забравил за нея, докато не срещна Алек. Когато си тръгна от Алек, имаше чувството, че се разкъсва. Ала безсмъртен да обича смъртен — то бе погубвало богове, а ако това бе участта на боговете, Магнус едва ли можеше да се надява на нещо по-добро. той погледна Рафаел през спуснатите си мигли.

— Спомни си — каза той тихо, толкова тихо, че се съмняваше Себастиан да може да го чуе. — Знаеш какво ми дължиш.

— Ти ми спаси живота — глухо отвърна Рафаел. — Живот, които никога не съм искал.

— Покажи ми, че си сериозен, Сантяго — рече Себастиан. — Убий магьосника.

Пръстите на Рафаел стиснаха по-здраво дръжката на ножа. Кокалчетата му бяха побелели.

— Аз нямам душа — каза той на Магнус. — Но ти се заклех на прага на майчината ми къща, а майка ми бе свята за мен.

— Сантяго… — започна Себастиан.

— Тогава бях дете. Сега не съм. — Ножът падна на земята. Рафаел се обърна и погледна Себастиан; големите му тъмни очи бяха съвсем ясни. — Не мога — заяви той. — Няма да го направя. Ймам дълг към него отпреди много години.

Себастиан не помръдваше.

— Разочароваш ме, Рафаел — каза той и прибра меча на Моргенстърн в ножницата му. След това пристъпи напред, вдигна ножа, паднал в краката на Рафаел, и го завъртя в ръката си. По острието пробяга светлина, пееща сълза от огън. — Толкова много ме разочароваш — повтори той и по-бързо, отколкото погледът можеше да го проследи, заби оръжието в сърцето на Рафаел.

В моргата на болницата беше смразяващо студено. Мая не трепереше, но усещаше студа като миниатюрни иглички, забиващи се в кожата й.

Катарина стоеше до редицата стоманени отделения по протежение на едната стена, в която съхраняваха труповете. На жълтеникавото флуоресцентно осветление тя имаше изтощен вид, бледосиньо петно в зелена болнична униформа. Мърмореше си нещо под носа на непознат език, от който по гърба на Мая полазиха тръпки.

— Къде е? — попита Бат. В едната си ръка държеше опасен на вид ловджииски нож, а в другата — голяма клетка, от онези, които използваха в кучешките приюти. Той пусна клетката, която издрънча на пода, и се огледа наоколо.

В средата на помещението имаше две голи стоманени маси. Пред погледа на Мая колелцата на едната бавно се затъркаляха по пода.

Катарина посочи.

— Ето там. — Погледът и беше върху клетката; тя направи някакъв жест с пръсти и клетката започна да вибрира и да хвърля искри. — Под масата.

— Нима! — провлачи Лили и отиде до масата, потракваики с токчета. Наведе се, за да погледне отдолу, и отскочи с писък. Полетя във въздуха и кацна на един от плотовете, където остана да виси като прилеп, а черната и коса се измъкна от опашката, на която беше вързана. — Отвратително е!

— Демон — каза Катарина. Масата беше спряла да се движи. — Вероятно данталион или нещо подобно. Те се хранят с трупове.

— О, за бога! — Мая направи крачка напред, но преди да стигне до нея, Бат изрита масата с обутия си в ботуш крак и тя се преобърна с трясък, разкриваики създанието отдолу.

Лили беше права — то наистина беше отвратително. Беше с размерите на голямо куче, но наподобяваше кълбо от сивкави, туптящи черва, осеяни с деформирани бъбреци и топчета гнои и кръв. Едно-единствено сълзящо жълто око се взираше от бъркотията от органи.

— Гадост! — каза Бат.

— Нали ви казах — обади се Лили в същия миг, в които едно черво се размота като въже, уви се около глезена на Бат и дръпна силно. той се сгромоляса на пода с ужасяващ трясък.

— Ама че гнусно. — Сега Лили седеше на плота, вдигнала пред себе си продълговат метален предмет, сякаш можеше да отблъсне демона с телефона си.