Касандра Клеър - Град на небесен огън

И Алек, коленичил до Изабел. Каквото и удовлетворение да изпитваше Клеъри заради успешно отворения Портал, то се пукна като балон. Изабел лежеше неподвижна; имаше изцеден вид, дишането и беше плитко и накъсано. Джейс се отпусна до Алек и нежно докосна косата й.

Клеъри усети пръстите на Саймън да се сключват около китката и. Гласът му, когато проговори, беше дрезгав:

— Ако можеш да направиш каквото и да било…

Като в сън, Клеъри пристъпи напред и коленичи от другата страна на Изабел, срещу Джейс. Стилито се хлъзгаше в кървавите и пръсти, докато тя допираше острието му в китката на Изи, припомняики си какво бе сторила пред Елмазената цитадела, как бе изляла самото си същество в това, да изцели Джейс. Лекувай, лекувай, лекувай, молеше се тя и наи-сетне стилито и се събуди за живот и по кожата на Изи лениво закриволичиха черни линии. Тя изстена и потръпна конвулсивно в ръцете на Алек, който беше навел глава, заровил лице в косата й.

— Моля те, Изи — шепнеше той тихо. — Не и след Макс. Моля те, Изи, остани с мен.

Изабел ахна, клепачите и трепнаха. Гърбът и се изви в дъга… а после отново се отпусна, когато иратцето изчезна от кожата и. Струика кръв избликна бавно от раната на крака и… кръв с черен оттенък. Клеъри толкова здраво стисна стилито си, че усети как то се огъна в ръката й.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога да направя достатъчно силна руна.

— Не си виновна ти; отровата е — каза Джейс. — Демонска отрова. В кръвта и. Понякога руните не помагат.

— Опитай отново — настоя Алек; очите му бяха сухи, ала блестяха ужасяващо. — С иратце. Или пък с нова руна; може да измислиш руна…

Устата на Клеъри беше пресъхнала. Никога през живота си не бе искала по-силно да създаде нова руна, но вече не усещаше стилито като продължение на ръката си; сега то беше като нещо мъртво между пръстите и. Никога не се бе чувствала по-безпомощна.

Изабел дишаше хрипливо.

— Трябва да има нещо, което да помогне! — извика Саймън неочаквано и гласът му отекна между стените. — Вие сте ловци на сенки, непрекъснато се биете с демони. Трябва да сте способни да сторите нещо…

— И непрекъснато умираме! — изкрещя Джейс в отговор, а после изведнъж рухна върху тялото на Изабел, превит одве, сякаш го бяха ударили в стомаха. — Господи, Изабел, съжалявам, толкова съжалявам…

— Дръпни се — каза Саймън и коленичи до Изабел, и ето че всички бяха около нея и Клеъри изведнъж си припомни ужасната картина в Залата на съглашението, когато семеиство Лайтууд се бяха скупчили около мъртвото тяло на Макс; това не можеше да се случва отново, не можеше…

— Остави я — озъби се Алек. — Ти не си нейното семейство, вампире…

— Не — отвърна Саймън. — Не съм.

И кучешките му зъби изскочиха, остри и бели. Клеъри рязко си пое дъх, когато Саймън поднесе собствената си китка към устата си; зъбите му отвориха вената и по ръката му потекоха ручейчета кръв.

Очите на Джейс се разшириха. той се изправи и отстъпи назад; беше свил ръце в юмруци, но не се опита да попречи на Саймън, които държеше китката си над крака на Изабел, така че кръвта капеше от пръстите му и се стичаше в зейналата рана.

— Какво… правиш? — процеди Алек през зъби, ала Джейс вдигна ръка, без да откъсва очи от Саймън.

— Остави го — почти прошепна той. — Може да подеиства, чувал съм за случаи, в които се е получило…

Все още в безсъзнание, Изабел се изви като дъга в ръцете на брат си; кракът и потръпваше. Петата на ботуша и зари в земята, докато раздраната кожа на крака и започна да зараства. Кръвта на Саймън се изливаше на равномерна струя, покриваики раната, но дори под алената течност Клеъри виждаше как върху разкъсаната плът пораства нова, розова кожа.

Очите на Изабел се отвориха, широки и тъмни. Устните и бяха почти бели, ала цветът вече се завръщаше в тях. Тя погледна неразбиращо първо към Саймън, а после към крака си.

Кожата, жестоко съдрана едва допреди миг, сега беше чиста и бледа, и само едва забележим полумесец от светли белези на равни разстояния показваше къде се бяха впили зъбите на демона. Кръвта на Саймън все още се процеждаше от пръстите му, макар че раната на китката му почти бе зараснала. Беше блед, разтревожено си помисли Клеъри, много по-блед от обикновено и вените му изпъкваха, тъмни на фона на кожата му. Той вдигна китката си към устата, оголи зъби…

— Саймън, не! — спря го Изабел, мъчеики се да се надигне в ръцете на Алек, който се взираше в нея с шокирани сини очи.