Касандра Клеър - Град на небесен огън

Клеъри улови ръката на Саймън.

— Всичко е наред — каза тя. Кръв бе оцапала ръкава му, ризата, краичетата на устата. Кожата му беше хладна под допира и, китката му — без пулс. — Всичко е наред… Изабел е добре. — Тя му помогна да се изправи. — Нека ги оставим сами за мъничко — тихо каза тя и го отведе настрани, до една стена, на която той можеше да се облегне.

Джейс и Алек се бяха привели над Изабел и тихичко шепнеха нещо. Придържан от Клеъри, Саймън се отпусна тежко на стената и затвори очи от изтощение.

Помрачената имаше бледа кожа и дълга бакъреночервена коса. Някога може и да е била красива, ала сега от нея стърчаха клончета и пръст. Жената обаче като че ли не я беше грижа; тя остави храната на пода (каша, сивкава и водниста, за Магнус и Люк, и бутилка кръв за Рафаел) и се отдръпна от затворниците. Нито Люк, нито Магнус се приближиха до своята храна. Магнус се чувстваше прекалено зле, за да има апетит, освен това имаше смътното подозрение, че Себастиан е сложил в кашата отрова или упоиващи вещества, или и двете. Рафаел обаче грабна бутилката и започна да пие жадно, докато от краичеца на устата му не потече струйка кръв.

— Е, хаиде, Рафаел — разнесе се глас откъм сенките и Себастиан Моргенстърн застана на прага. Помрачената сведе глава и мина забързано покраи него, затваряйки вратата след себе си.

той наистина изумително приличаше на баща си на тези години, помисли си Магнус. Странните очи, съвършено черни, без следа от кафяво, чертите — красиви, защото бяха необикновени. Същата фанатично потръпваща усмивка. Джейс никога не бе притежавал това — у него имаше безразсъдство и анархична радост при мисълта за самоунищожение, ала той не беше фанатик. И именно заради това, даде си сметка Магнус, Валънтаин го беше отпратил. За да смажеш противника, се нуждаеш от чук, а Джейс беше много по-деликатно оръжие.

— Къде е Джослин? — Беше Люк, разбира се; гласът му беше ниско ръмжене, ръцете му — свити в юмруци до тялото. Магнус се зачуди какво ли изпитва Люк при вида на Себастиан, дали приликата с Валънтаин, някогашният му парабатаи, му причинява болка, или тази загуба отдавна бе затихнала. — Къде е тя?

Себастиан се разсмя и това бе нещо съвсем различно; Валънтаин не бе от онези, които лесно избухваха в смях. Сарказмът на Джейс сякаш беше в кръвта му, типична черта на рода Херондейл.

— Тя е добре — заяви Себастиан. — Съвсем добре. С други думи — все още е жива. Което е всичко, на което може да се надявате.

— Искам да я видя — каза Люк.

— Хмм — проточи Себастиан, сякаш го обмисляше. — Не. Не виждам каква

полза бих имал аз от това.

— Тя ти е майка. Би могъл да си мил с нея.

— Това не ти влиза в работата, куче. — За първи път в гласа на Себастиан се промъкна нещо хлапашко, недоволна, сприхава нотка. — Ти, които се увърташ около майка ми и караш Клеъри да вярва, че си нейното семейство…

— Аз съм и повече семеиство, отколкото ти — заяви Люк и Магнус му хвърли предупредителен поглед, когато Себастиан пребледня, а пръстите му потръпнаха, доближавайки се към кръста, където стърчеше дръжката на меча му.

— Недеи — тихо каза Магнус, а после продължи по-високо: — Знаеш, че ако докоснеш Люк, Клеъри ще те намрази. Както и Джослин.

Себастиан отдръпна ръка от оръжието си с видимо усилие.

— Казах, че никога не съм имал намерение да я нараня.

— Не, просто я държиш за заложница — рече Магнус. — Искаш нещо. От Клеива или пък от Клеъри и Джейс. Аз бих заложил на Джейс и Клеъри — Клеивът никога не те е интересувал особено, но те е грижа какво мисли сестра ти. Двамата с нея сме много близки, между другото — добави той.

— Не сте чак толкова близки. — Тонът му беше смразяващ. — Нямам намерение да пожаля живота на всеки, когото е срещнала някога. Не съм чак толкова луд.

— Изглеждаш достатъчно луд — подхвърли Рафаел, които до този миг мълчеше.

— Рафаел — обади се Магнус предупредително, ала Себастиан не изглеждаше ядосан. Очите му се спряха преценяващо върху Рафаел.

— Рафаел Сантяго. Лидер на нкшоркския клан… или пък не? Камила заемаше този пост, а сега — онова лудо момиченце. Сигурно е ужасно дразнещо за теб. Манхатънските ловци на сенки несъмнено трябваше да са се намесили досега. Нито Камила, нито горката Мориин Браун бяха годни за лидерска позиция. Нарушиха Съглашението… изобщо не ги беше грижа за Закона. Но не и ти. Струва ми се, че от всички долноземци ловците на сенки са се отнесли наи-зле с вампирите. Твоята ситуация е предостатъчен пример.