Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Рафаел — повтори Магнус и опита да се приведе напред, за да улови погледа на вампира, но веригите му се опънаха с дрънчене и той изкриви лице от болката в китките си.

Рафаел беше приседнал на пети. Бузите му бяха зачервени от наскоро изпитата кръв, косата му беше разрошена и той изглеждаше точно толкова млад, колкото и в деня, когато Магнус го видя за първи път.

— Не разбирам защо ми казваш всичко това — заяви той.

— Не би могъл да твърдиш, че съм се отнесъл с теб по-зле от вампирските ти лидери — отвърна Себастиан. — Нахраних те. Не съм те затворил в клетка. Знаеш, че ще победя; всички го знаете. И когато това стане, на драго сърце ще се погрижа ти, Рафаел, да застанеш начело на всички вампири в Ню Иорк… всъщност всички вампири в Северна Америка. На драго сърце ще ти ги дам. А единственото, което искам в замяна, е да привлечеш останалите от Децата на нощта на моя страна. Елфите вече се съюзиха с мен. Дворът винаги избира печелившата страна. Не би ли трябвало и вие да сторите същото?

Рафаел се изправи на крака. По ръцете му имаше кръв и той се намръщи — открай време беше много префинен.

— Струва ми се разумно — заяви той. — Ще се присъединя към теб.

Люк отпусна лице в ръцете си.

— Рафаел — процеди Магнус през стиснати зъби, — ти наистина падна по-долу и от най-ниските ми очаквания.

— Магнус, няма значение — обади се Люк; опитваше се да го предпази, даде си сметка Магнус. Рафаел вече бе застанал до Себастиан. — Нека върви. Не е кои знае каква загуба.

Рафаел изсумтя.

— Не било кои знае каква загуба! Радвам се, че се отървах от вас, идиоти такива, които само се тръшкате в тази килия и се ваикате за приятелите и любовниците си. Вие сте слабаци и винаги сте били такива…

— Трябваше да те оставя да излезеш на слънцето — каза Магнус с леденостуден глас.

Рафаел потръпна — мимолетно движение, но то не убегна от вниманието на Магнус. Не че му донесе кой знае какво удовлетворение.

Себастиан обаче също го видя и погледът на тъмните му очи стана още по-пронизващ. той извади от колана си нож с тънко острие. Мизерикорд, "кинжал на милостта" — острие, предназначено да проникне през пролуките в която и да е ризница и да нанесе смъртоносен удар. При вида на проблесналото оръжие Рафаел побърза да се дръпне назад, но Себастиан просто се усмихна и като завъртя оръжието в ръката си, му го подаде с дръжката напред.

— Вземи го.

Рафаел протегна ръка с подозрителен поглед и пое кинжала. Държеше го хлабаво — вампирите нямаха особена полза от оръжия. Самите те бяха оръжия.

— Много добре — заяви Себастиан. — А сега нека скрепим съюза си с кръв. Убий магьосника.

Ножът се изплъзна от ръката на Рафаел и издрънча върху пода. Себастиан се наведе да го вдигне с подразнен вид и отново го сложи в ръката на вампира.

— Ние не убиваме с ножове — каза Рафаел, местеики поглед между острието и студеното изражение на Себастиан.

— Вече го правите. Не може да му разкъсаш гърлото — ще изцапа прекалено много и е твърде вероятно нещо да се обърка. Направи каквото ти казах. Отиди при магьосника и го убий. Прережи му гърлото, пронижи го в сърцето… каквото решиш.

Рафаел се обърна към Магнус. Люк направи крачка напред и Магнус вдигна предупредително ръка.

— Люк. Недей.

— Рафаел, направиш ли го, между глутницата и Децата на нощта никога вече няма да има мир — каза Люк, а очите му искряха със зелена светлина.

Себастиан се разсмя.

— Наистина ли вярваш, че някога отново ще имаш власт над която и да е глутница, Лушън Греимарк? Когато спечеля тази воина (а аз несъмнено ще я спечеля), ще властвам с моята сестра до себе си, а теб ще държа затворен в клетка, та тя да се забавлява, като ти подхвърля кокали, когато й се прииска.

Рафаел направи още една крачка към Магнус. Очите му бяха огромни. Разпятието, което носеше, толкова пъти бе целувало шията му, че белегът никога не изчезваше. Острието проблясваше в ръката му.

— Ако си мислиш, че Клеъри ще търпи… — започна Люк, а после се обърна. Понечи да пристъпи към Рафаел, но Себастиан вече беше пред него и му препречваше пътя с меча на Моргенстърн.

Със странно чувство на откъснатост, Магнус гледаше как Рафаел се приближава към него. Сърцето му думкаше в гърдите, за това магьосникът си даваше сметка, ала не го беше страх. Неведнъж се бе намирал близо до смъртта; всъщност толкова пъти, че мисълта за нея вече не го плашеше. Понякога му се струваше, че част от съществото му копнее за нея, жадува за онази непозната страна, единственото място, където никога не бе стъпвал, единственото, което все още не бе преживявал.