Касандра Клеър - Град на небесен огън

Алек изсумтя и като че ли се канеше да отговори, но изведнъж обърна рязко глава, сякаш беше чул нещо. Саймън повдигна вежди. Не се случваше често човек да чуе нещо преди един вампир. Миг по-късно той също различи звука и разбра. Беше гласът на Джейс. В далечния краи на тунела затрепка светлина и Джейс се появи с Клеъри, която държеше рунически камък в ръката си.

Дори с ботуши, Клеъри едва стигаше до рамото на Джейс. Не се докосваха, но се движеха заедно към огъня и Саймън си помисли, че макар още от първия път, когато се завърнаха от Идрис, да изглеждаха като двоика, сега имаха вид на нещо повече. Изглеждаха като един отбор.

— Нещо интересно? — попита Алек, когато Джейс дойде да седне край огъня.

— Клеъри нарисува руни за объркване на входовете на пещерата. Никои не би трябвало да забележи, че тук може да се влезе.

— Колко дълго ще издържат?

— До края на нощта, може би и донякъде през деня — отвърна Клеъри, поглеждаики към Изи. — Понеже руните тук се изхабяват по-бързо, ще трябва да ги нагледам след известно време.

— А аз вече имам по-ясна представа къде се намираме спрямо Аликанте. Почти съм сигурен, че скалистата пустош, където бяхме предишната нощ — Джейс посочи наи-десния тунел, — гледа към онова, което според мен някога е било Брослиндската гора.

Алек притвори очи.

— Колко потискащо. Гората беше… красива.

— Вече не е. — Джейс поклати глава. — Само пустош, докъдето стига погледът. — той се наведе и докосна косата на Изабел и Саймън почувства как го жегна мимолетен, безсмислен пристъп на ревност — че той може да я докосва толкова безгрижно, да показва обичта си, без да се замисля. — Как е тя?

— Добре. Спи.

— Мислиш ли, че до утре ще е достатъчно добре? — В гласа на Джейс имаше тревога. — Не можем да останем тук. Изпратихме цял куп предупреждения, че сме тук. Не се ли доберем до Себастиан, той пръв ще ни открие. А и храната ни е на привършване.

Саймън не чу тихия отговор на Алек, защото в този миг го преряза остра болка, която го накара да се превие одве.

Имаше чувството, че не му достига въздух, само че той не дишаше. Въпреки това гърдите го боляха, сякаш нещо бе изтръгнато от тях.

— Саймън. Саймън! — остро каза Клеъри. Ръката и лежеше на рамото му и той вдигна глава; в очите му имаше сълзи, обагрени с кръв. — Господи, Саймън, какво става? — попита тя ужасено.

Той се надигна бавно и седна. Болката вече беше започнала да отшумява.

— Не знам. Беше, сякаш някой заби нож в гърдите ми.

Само за миг Джейс се озова коленичил пред Саймън. Повдигна брадичката му и обходи лицето му с бледия си златен поглед.

— Рафаел — заяви наи-сетне той с равен глас. — той те превърна, нали? Онзи, чиято кръв те направи вампир.

Саймън кимна.

— Е, и?

Джейс поклати глава.

— Нищо — промърмори той. — Кога за последен път се храни?

— Добре съм — настоя Саймън, но Клеъри улови дясната му ръка и я повдигна, при което златният елфически пръстен проблесна. Кожата му беше мъртвешки бледа и вените прозираха тъмни под нея, като плетеница от пукнатини, плъзнали по мрамор.

— Не си добре… не се ли нахрани? Изгуби толкова много кръв!

— Клеъри…

— Къде са бутилките, които донесе? — Тя се огледа наоколо, търсеики раницата му. Откри я, сбутана до стената, и я придърпа. — Саймън, ако не започнеш да се грижиш по-добре за себе си…

— Недеи. — Саймън издърпа презрамката на раницата от ръката и и Клеъри го изгледа сърдито. — Счупиха се — обясни той. — Бутилките се счупиха, докато се биехме с демоните в Залата на съглашението. Няма кръв.

Клеъри се изправи.

— Саймън Люис — яростно каза тя. — Защо не спомена нищо?

— Какво да спомене? — Джейс се отдръпна от Саймън.

— Че гладува — обясни Клеъри. — Изгуби кръв, когато излекува Изи, а запасите му са били унищожени в Залата…

— Защо не каза нищо? — попита Джейс и се изправи, отмятаики кичур руса коса.

— Защото — отвърна Саймън, — не е, като наоколо да има животни, от които да се нахраня.

— Има ни нас — заяви Джейс.

— Не искам да пия кръвта на приятелите си.

— И защо не? — Джейс заобиколи огъня и сведе поглед към Саймън; изражението му беше открито и любопитно. — И друг път сме били в това положение. Последния път, когато умираше от глад, ти дадох от моята кръв. Вярно, може и да беше малко хомоеротично, но аз съм достатъчно сигурен в своята сексуалност.

Саймън въздъхна в себе си; ясно му бе, че въпреки шеговитите думи, Джейс е напълно сериозен в предложението си. Вероятно не толкова, защото беше секси, а защото Джейс определено се държеше така, сякаш нямаше търпение да се отърве от живота.