Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Нямам никакво намерение да ухапя някого, чиито вени са пълни с небесен огън — каза Саймън. — Изобщо не изгарям от желание да бъда изпепелен отвътре.

Клеъри отметна коса, оголвайки гърлото си.

— Ето, пий от моята кръв. Винаги съм ти казвала, че нямам нищо против…

— Не — веднага отсече Джейс и Саймън го видя да си спомня кораба на

Валънтаин и начина, по които той бе казал: "Можех да те убия", както и отговора на Джейс, замислено: "Аз пък щях да ти позволя".

— О, за бога. Аз ще го направя. — Алек стана, наместваики внимателно Изи върху одеялото. Зави я хубаво и се изправи.

Саймън отпусна глава на стената.

— Та ти дори не ме харесваш. А сега ми предлагаш кръвта си?

— Ти спаси сестра ми. Длъжник съм ти — сви рамене Алек; сянката му беше дълга и тъмна на светлината от пламъците.

— Ами добре. — Саймън преглътна неловко. — Окей.

Клеъри протегна ръка и след миг Саймън я улови и я остави да го издърпа на крака. Не можеше да престане да се взира към другия краи на стаята, където Изабел спеше, полуувита в синьото одеяло на Алек. Тя дишаше, бавно и равномерно. Изи, която все още дишаше благодарение на него.

Саймън направи крачка към Алек и се препъна. Алек го улови и му помогна да си възвърне равновесието. Стискаше го силно за рамото и Саймън почувства напрежението в хватката му, и изведнъж си даде сметка колко е странна цялата ситуация: Джейс и Клеъри ги зяпаха неприкрито, Алек изглеждаше така, сякаш се приготвяше да го залеят с кофа леденостудена вода.

Алек изви глава на една страна, оголваики гърлото си. Взираше се втренчено в насрещната стена и Саймън си помисли, че прилича не толкова на някои, когото ще залеят с ледена вода, а на човек, на когото предстой смущаващ медицински преглед.

— Няма да го направя пред всички — заяви той.

— Не играем някаква игра, Саймън — каза Клеъри. — Това е просто храна. Не че ти си храна, Алек — побърза да добави, когато Алек я изгледа свирепо, и вдигна отбранително ръце. — Няма значение.

— О, в името на Ангела… — започна Алек и сключи пръсти над лакътя на Саймън. — Ела.

И той го издърпа навътре в тунела, отвеждащ обратно към вратата, толкова, колкото да се изгубят от поглед, изчезнали зад една скала.

Макар че Саймън все пак успя да чуе последното, което Джейс каза, преди двамата с Алек да се отдалечат твърде много:

— Какво? Трябва им усамотение. Това е интимен момент.

— Мисля, че просто трябва да ме оставите да умра — каза Саймън.

— Млъкваи. — Алек го бутна към стената и го погледна замислено. — Непременно ли трябва да бъде от врата?

— Не — отвърна Саймън с чувството, че се е озовал в някакъв странен сън. — От китката също става.

Алек се зае да си навие ръкава. Ръката му беше гола и бледа, с изключение на знаците по нея. Вените му прозираха под кожата и против волята си Саймън усети как го пронизва глад и го изтръгва от унеса на изтощението: надушваше кръв, мека и солена, натежала от дъха на слънчеви лъчи. Прокара език по горните си зъби и не се изненада, когато усети как кучешките му зъби се издължават.

— Искам да знаеш едно — каза Алек, докато му протягаше китката си. — Наясно съм, че за вас, вампирите, понякога храненето може да бъде и сексуална игричка.

Очите на Саймън се разшириха. Е, възможно е сестра ми да е споделила повече, отколкото ми се щеше да знам — призна Алек. — Както и да е, искам да ти е ясно, че не изпитвам никакво привличане към теб.

— Океи. — Саймън улови ръката му с жест, които трябваше да бъде братски, но не се получи съвсем, като се имаше предвид, че трябваше да я извие назад, за да оголи уязвимата част на китката. — Е, и ти не си моята сбъдната мечта, така че сме квит. Макар че би могъл да се престориш за пет…

— Не, не бих — заяви Алек. — Ненавиждам, когато хетеросексуалните си мислят, че щом си геи, си падаш по тях. Не изпитвам привличане към всеки мъж, когото срещна, така както и ти не харесваш всяко срещнато момиче.

Саймън си пое решително дъх. Странно усещане бе, да диша, когато нямаше нужда да го прави, но то му действаше успокояващо.

— Алек. Не се впрягаи. Не си въобразявам, че си влюбен в мен. Всъщност през повечето време мисля, че ме мразиш.

Алек се стъписа.

— Не те мразя. Защо да те мразя?

— Защото съм долноземец? Защото съм вампир, които е влюбен в сестра ти, и смяташ, че тя е прекалено добра за мен?

— А не е ли така? — попита Алек, но в гласа му нямаше злоба; след миг по устните му дори пробяга усмивка, онази типична за семеиство Лайтууд усмивка, която огря лицето му и накара Саймън да си помисли за Изи. — Тя е малката ми сестричка. Смятам, че е прекалено добра за всекиго. Ала ти… ти си добър човек, Саймън. Независимо дали освен това си и вампир. Ти си лоялен и умен, и… я правиш щастлива. Не знам защо, но е така. Вярно е, че когато се запознахме, не те харесвах. Но това се промени. А и едва ли бих съдил сестра си заради това, че излиза с долноземец.