Касандра Клеър - Град на небесен огън

Саймън стоеше съвършено неподвижен. Алек нямаше нищо против магьосниците, помисли си той. Това поне бе повече от очевидно. Само че магьосниците се раждаха такива. Алек беше най-консервативният от децата Лайтууд — не обичаше хаоса и рисковете като Джейс и Изабел — и Саймън винаги го бе усещал у него, чувството, че вампирите са хора, превърнати в нещо погрешно.

— Не би приел да станеш вампир — каза той. — Дори и за да бъдеш с Магнус завинаги. Нали? Не искаше ти да живееш вечно; искаше да отнемеш неговото безсмъртие. Ето защо той скъса с теб.

Алек трепна.

— Не — заяви той. — Не бих искал да бъда вампир.

— Значи, наистина смяташ, че съм по-нисш от теб.

Гласът на Алек, когато отговори, беше дрезгав:

— Опитвам се — каза той и Саймън почувства, че наистина му се иска да го мисли; може би дори деиствително мъничко го мислеше. Пък и в краина сметка, дори да не беше станал вампир, Саймън щеше да е просто мундан и все така щеше да е по-нисш. Усети как пулсът на Алек, чиято китка той продължаваше да стиска, се учести. — Даваи — подкани го Алек глухо, очевидно обзет от агонията на очакването. — Просто… го направи.

— Приготви се — предупреди го Саймън и поднесе китката му към устата си.

Въпреки напрежението между тях, тялото му, гладно и изтощено, реагира незабавно. Мускулите му се стегнаха и вампирските му зъби изскочиха сами. Видя как очите на Алек потъмняха от изненада и страх. Гладът се разля като огън по тялото му и той се обади от давещите го дълбини, мъчеики се да каже нещо човешко на Алек. Надяваше се, че думите му са достатъчно разбираеми през удължените зъби.

— Съжалявам за Магнус.

— Аз също. А сега ме ухапи — каза Алек и Саймън го направи.

Зъбите му потънаха бързо и чисто в кожата и кръвта изпълни устата му. Чу как Алек изхока и неволно го стисна по-силно, сякаш за да му попречи да се отскубне. Ала Алек нямаше такова намерение. Саймън ясно чуваше дивия ритъм на сърцето му, пулсиращ във вените му като ударите на камбана. Заедно с кръвта на Алек усещаше и металическия вкус на страх, искрица болка и нетърпеливия пламък на нещо друго, нещо, което бе доловил за първи път, когато пи от кръвта на Джейс върху мърлявия метален под в кораба на Валънтаин. Може би дълбоко в себе си всички ловци на сенки си търсеха смъртта.

Когато Алек и Саймън се върнаха в централната пещера, Изабел все още спеше, свита на кълбо под купчината одеяла. Джейс седеше краи огъня, облегнат назад. Клеъри лежеше с глава в скута му, макар че по блясъка на очите и, следящи тяхното приближаване, Саймън разбра, че не спи.

Джейс повдигна вежди.

— Е, позабавлявахте ли се, момчета?

Алек го изгледа свирепо. Беше обърнал лявата си китка навътре, за да скрие следите от ухапване, макар че те вече бяха избледнели благодарение на иратцето, което си беше нарисувал. Не беше отблъснал Саймън от себе си, оставил го бе да пие, докато той сам спря, и в резултат беше по-пребледнял.

— Не беше секси — заяви той.

— Беше мъничко секси. — След като се нахрани, Саймън се чувстваше много по-добре и не можеше да се сдържи да не подразни мъничко Алек.

— Не беше — каза Алек.

— Аз изпитах нещо — рече Саймън.

— Е, можеш да се измъчваш за това в свободното си време — Алек се наведе и вдигна раницата си за презрамката. — Аз отивам на пост.

Клеъри се надигна с прозявка.

— Сигурен ли си? Имаш ли нужда от руна за възстановяване на кръвта?

— Вече си направих две. Добре съм. — Алек се изправи и погледна към спящата си сестра. — Просто се грижете за Изабел, океи? — той се обърна към Саймън. — Особено ти, вампире.

С тези думи той потъна в коридора, а на магическата светлина тялото му хвърляше дълга, тънка сянка по каменната стена. Джейс и Клеъри размениха бързи погледи, преди Джейс да се изправи и да последва Алек в тунела. Саймън чуваше тихите им гласове през скалата, макар да не можеше да различи думите.

Казаното от Алек отекваше в главата му. "Грижете се за Изабел." Спомни си думите му в тунела. "Ти си лоялен и умен, и… и я правиш щастлива. Не знам защо, но е така."

Мисълта, че прави Изабел щастлива, го изпълни с топлина. той приседна тихичко край нея. Тя се бе свила като котка, сгушена в топка одеяла, облегнала глава върху ръката си. той внимателно легна до нея. Изабел беше жива заради него, а брат й бе стигнал толкова близо до това, да им даде благословията си, колкото изобщо щеше да стигне някога.