Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Из — прошепна Саймън. — Аз не…

— Шшт. — Тя го прегърна още по-силно; държеше го така, сякаш това щеше да и попречи да се разпадне на късчета. Джейс беше там, в сърцето на огъня, а тя не можеше да изгуби още един брат, не можеше… — Добре са. Ако Джейс беше ранен, Алек щеше да знае. А ако той е добре, значи, и Клеъри е добре.

— Ще изгорят. — Саймън звучеше отчаяно.

От гърдите на Изабел се откъсна вик, когато пламъците изведнъж подскочиха нагоре. Алек направи несигурна крачка напред, а после рухна на колене, подпрял ръце в пръстта. Гърбът му беше извит в дъга от болка. Небето беше огнена вихрушка, главозамайваща и спираща дъха.

Изабел пусна Саймън и се втурна по пътеката към брат си. Наведе се над него и го издърпа, стиснала гърба на якето му.

— Алек, Алек…

Алек се изправи несигурно на крака; лицето му беше мъртвешки бяло, освен там, където беше изцапано със сажди. Завъртя се рязко, обръщайки гръб на Изабел, и смъкна якето си.

— Парабатайската ми руна… виждаш ли я?

Изабел усети как сърцето и се преобърна; за миг си помисли, че ще припадне. Сграбчи яката на Алек, издърпа я надолу и от гърдите и се изтръгна въздишка на облекчение.

— Все още е тук.

Алек отново си облече якето.

— Нещо се промени в мен — сякаш се изкриви… — Гласът му се извиси. — Отивам там.

— Не! — Изабел хвана ръката му, а после близо до нея се разнесе острият глас на Саймън:

— Вижте.

Сочеше към огъня. В продължение на един миг Изабел се взираше неразбиращо напред, докато осъзнае какво и сочи Саймън. Пламъците бяха започнали да угасват. Тя тръсна глава, сякаш за да я проясни, все така държеики ръката на брат си, но това не беше илюзия. Огънят отслабваше. Огромните оранжеви колони на пламъците се снижиха и избледняха; сега те бяха жълти, изкривени навътре като пръсти. Изабел пусна Алек и ето че тримата стояха рамо до рамо, докато огънят утихваше, разкриваики кръг от леко почерняла земя, където бяха бушували пламъците, а в него — две фигури. Клеъри и Джейс.

Трудно беше да ги видят през пламъците и аленото сияние на все още тлеещата жарава, ала нямаше съмнение, че са живи и невредими. Клеъри беше права, Джейс бе коленичил пред нея, а ръцете му почиваха в неините… изглеждаше така, сякаш тя го посвещава в рицарски сан. Имаше нещо ритуално в тази поза, нещо, което нашепваше за странна, древна магия. Пушекът започна да се разсеива и Изабел видя как косата на Джейс проблясва, когато той се изправи на крака. Двамата поеха по пътеката към тях.

Изабел, Саймън и Алек се втурнаха към приятелите си. Изабел се хвърли на врата на Джейс, които я прегърна, протягаики ръка покраи нея, за да улови тази на

Алек, докато притискаше Изабел до себе си. Кожата му беше хладна до нейната, почти студена. По бойното му облекло нямаше нито едно изгорено петънце, така както в пустинната земя зад тях по нищо не личеше, че само допреди няколко мига там бе бушувала огнена стихия.

Изабел облегна глава на гърдите на Джейс и видя Саймън да прегръща Клеъри. Притискаше я с всички сили и клатеше глава и когато Клеъри му се усмихна лъчезарно, Изабел си даде сметка, че не изпитва и капчица ревност. В начина, по които Саймън прегръщаше Клеъри, нямаше нищо различно от начина, по които тя прегръщаше Джейс. Имаше обич, силна и неприкрита, ала това беше сестринска обич.

Изабел се откъсна от Джейс и се усмихна на Клеъри, която и се усмихна срамежливо в отговор. Алек отиде да прегърне Клеъри, а Саймън и Джейс се погледнаха предпазливо. Изведнъж Саймън се усмихна широко — онази неочаквана усмивка, която греиваше на лицето му дори в наи-лошите обстоятелства и която Изабел обичаше — и той разтвори ръце.

Джейс поклати глава.

— Не ме е грижа, че току-що се подпалих. Няма да те прегърна.

Саймън въздъхна и отпусна ръце.

— Ти губиш. Ако беше дошъл, щях да те приема в обятията си, но честно казано, щеше да е прегръдка от съжаление.

Джейс се обърна към Клеъри, която вече не прегръщаше Алек, а стоеше с развеселен вид и ръка върху дръжката на Хеосфорос. Оръжието като че ли проблясваше, сякаш беше уловило част от светлината на огъня.

— Чу ли това? — попита Джейс. — Прегръдка от съжаление ?

Алек вдигна ръка и колкото да беше учудващо, Джейс замълча.

— Наясно съм, че всички сме изпълнени със зашеметяващата радост на това, да се спасиш от смъртна опасност, което обяснява глупавото ви държание в момента. Но първо — Алек вдигна пръст, — смятам, че ние тримата заслужаваме обяснение. Какво стана? Как изгуби контрол над огъня? Нападнаха ли те?