Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Кой е там? — извика и се намръщи. — Разбира се — добави, обръщайки се към мрака наоколо, — дори аз, един ловец на сенки, съм изгледал достатъчно филми, за да знам, че всеки, който извика "Кой е там?" начаса бива убит.

Във въздуха отекна звук — ахване, накъсано поемане на дъх. Джейс се напрегна и ускори крачка. Ето го — сянка, изникнала от мрака и приемаща постепенно човешки очертания. Жена, коленичила на земята, облечена в бледи одежди, изцапани с пръст и кръв. Тя сякаш ридаеше. Джейс стисна още по-здраво дръжката на камата. Беше се приближавал до предостатъчно демони, които се преструваха на безпомощни или по някакъв друг начин бяха прикрили истинската си същност, и сега изпитваше по-малко състрадание, отколкото подозрение.

— Дума — прошепна той и острието лумна.

Вече виждаше жената по-ясно. Дългата и коса стигаше до земята и се смесваше с опожарената пръст; около челото и имаше железен обръч. В сенките косата и изглеждаше червеникава, с цвета на кръв, и за миг, преди тя да се изправи и да се обърне към него, Джейс си помисли за кралицата на елфите…

Ала не беше тя. Тази жена беше ловец на сенки. Дори нещо повече. Тя носеше бялата одежда на Желязна сестра, пристегната под гърдите, а очите и имаха оранжевия цвят на пламъци. Тъмни руни загрозяваха бузите и челото и. Ръцете и бяха сключени върху гърдите, ала сега тя ги разтвори и ги отпусна покраи тялото си. Джейс усети как въздухът в дробовете му се вледенява при вида на огромната рана, която зееше насред гърдите й и обагряше одеждата й в алено.

— Позна ме, нали, ловецо на сенки? — каза тя. — Аз съм сестра Магдалена, която ти уби.

Джейс преглътна с внезапно пресъхнало гърло.

— Не си. Ти си демон.

Жената поклати глава.

— Бях прокълната, задето измених на Клеива. Когато ме уби, доидох тук. Това е моят Ад и аз бродя в него. Раната ми никога не зараства, кръвта ми никога не спира да тече. — Тя посочи назад и Джейс видя дирята, водеща до това място — следите от босите й крака бяха очертани с кръв. — Ето какво ми причини.

— Не бях аз — дрезгаво каза Джейс.

Тя наклони глава на една страна.

— Нима? Забрави ли вече?

О, Джейс не беше забравил: малкото ателие в Париж, бокала от адамас, Магдалена, която не очакваше нападението, когато той извади острието си и я прониза; изражението върху лицето и, когато рухна върху работната маса, издъхваща…

Кръв по оръжието, по ръцете, по дрехите му. Не демонска кръв. Не кръвта на враг. Кръвта на ловец на сенки.

— Не си забравил. — Магдалена наклони глава, а по устните и плъзна тънка усмивка. — Как би могъл един демон да знае нещата, които аз знам, Джейс Херондейл?

— Не е… моето име — прошепна Джейс.

Кръвта сякаш гореше във вените му, стягаше гърлото му, удавяше думите му. Спомни си сребърната кутия с птици върху нея — изящни жерави в полет, историята на един от великите нефилимски родове, описана в книги и писма, и наследствени вещи, и как бе почувствал, че е недостоен да докосне съдържанието й.

Лицето на жената потрепна, сякаш тя не разбираше напълно думите му, ала когато проговори, пристъпвайки към него през опустошената земя, гласът и беше равен:

— Кои си тогава? Името Лайтууд не ти принадлежи. Може би си Моргенстърн? Като Себастиан?

Джейс си пое дъх, които изгори гърлото му като огън. Тялото му лепнеше от пот, ръцете му трепереха. Цялото му същество крещеше да се хвърли напред, да прониже това създание, Магдалена, със серафимската си кама, ала непрекъснато я виждаше как пада, издъхваща, в Париж, а той стой над нея, осъзнаваики какво е сторил, осъзнавайки, че е станал убиец, и как би могъл да убиеш някого два пъти…

— Хареса ти, нали? — прошепна тя. — Да бъдеш свързан с Джонатан, едно цяло с него? То те освободи. Сега можеш да убеждаваш сам себе си, че всичко, което стори, е било по принуда, че не ти си го направил, че не ти заби ножа в гърдите ми, но и двамата знаем каква е истината. Връзката на Лилит беше само оправдание да правиш нещата, които бездруго искаше да правиш.

Клеъри, помисли си Джейс с болка. Ако тя беше до него, би могъл да се вкопчи в неиното необяснимо убеждение, че той е изначално добър, вяра, която беше като крепост, непропускаща никакви съмнения. Само че Клеъри я нямаше и той стоеше сам насред една опожарена, мъртва земя, същата мъртва земя…

— Видя го, нали? — изсъска Магдалена; тя вече беше съвсем близо до него, в очите и горяха оранжеви и червени пламъци. — Тази изпепелена земя, цялото това унищожение и ти — начело на него. Това ли беше видението ти? Желанието на сърцето ти? — Тя улови китката му и гласът и се издигна, ликуващ, вече не съвсем човешки. — Мислиш, че наи-черната ти таина е, че искаш да бъдеш като Джонатан, но аз ще ти кажа истинската тайна, най-черната тайна. Ти вече си като него.