Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Има три луни. — Изабел се настани до храната и си взе едно блокче гранола. — Освен това Саймън смята, че е видял град. Демонски град.

— Не съм сигурен — побърза да добави Саймън.

— В книгите Едом има столица, наречена Идумея — каза Алек. — Може наистина да има нещо. Ще си отваряме очите, той се наведе да вземе лъка си и пое по източния коридор. Джейс си взе серафимска кама, дари Клеъри с бърза, мимолетна целувка и тръгна след него. Клеъри се излегна на една страна и като се загледа в огъня, остави тихите гласове на Изабел и Саймън да я приспят.

Джейс усети как сухожилията на гърба и врата му изпращяха от напрежение, докато се отпускаше между камъните. Наи-сетне се намести, облегнал гръб до един от по-големите, мъчеики се да не вдишва твърде дълбоко горчивия въздух. Чу как грубата материя на боиното облекло изшумоля по земята, когато Алек се настани до него. Лунните лъчи отскачаха от лъка му, докато той го слагаше в скута си, зареял поглед към земите пред тях. Трите луни бяха увиснали ниско в небето; отломъците изглеждаха отекли и огромни, с цвят на вино, който придаваше кървав оттенък на пейзажа под тях.

— Ще кажеш ли нещо? — попита Джейс. — Или това е един от онези моменти, в които си ми ядосан и не ми говориш?

— Не съм ти ядосан. — Алек прокара облечената си в ръкавица ръка по лъка, потропвайки разсеяно с пръсти по дървото.

— Мислех си, че може и да си. Ако се бях съгласил да потърсим подслон, нямаше да бъда нападнат. Изложих всички ни на опасност…

Алек си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Луните се бяха издигнали малко по-високо в небето и хвърляха тъмното си сияние върху лицето му. Изглеждаше много млад, с мръсна, разрошена коса и скъсана тениска.

— Знаехме какъв риск поемаме, идваики тук с теб. Сами избрахме да умрем. Искам да кажа, очевидно предпочитам да оцелея. Ала изборът беше наш.

— Първия път, когато ме видя. — Джейс се взираше в ръцете, които беше обвил около коленете си. — Обзалагам се, че не си си помислил: "Заради него ще ме убият".

— Първия път, когато те видях, поисках да се върнеш обратно в Идрис. — Джейс го погледна скептично и Алек сви рамене. — Знаеш, че не обичам промените.

— Обаче аз ти влязох под кожата — заяви Джейс уверено.

— В крайна сметка — съгласи се Алек. — Като трън или кожно заболяване.

— Ти ме обичаш. — Джейс отпусна глава на камъка зад себе си, зареял уморен поглед към пеизажа пред тях. — Мислиш ли, че трябваше да оставим бележка за Мерис и Робърт?

Алек се изсмя сухо.

— Смятам, че ще се досетят къде сме отишли. В краина сметка. Може би изобщо не ме е грижа дали татко някога ще разбере. — Алек отметна глава назад и въздъхна. — Господи, аз съм такова клише — каза той отчаяно. — Защо изобщо ме е грижа? Ако татко реши да ме мрази, защото съм гей, значи, не си струва болката, нали така?

— Недеи да гледаш към мен — отвърна Джейс. — Моят осиновител беше масов убиец. А аз все още се тревожа за това, какво мислеше. Програмирани сме да го правим. В сравнение с моя, твоят баща е направо страхотен.

— Е, да, теб той те харесва — каза Алек. — Ти си хетеросексуален и нямаш големи очаквания към бащите.

— Мисля, че вероятно това ще напишат върху надгробния ми камък. "Беше хетеросексуален и нямаше големи очаквания."

Алек се усмихна — мимолетна, принудена усмивка. Джейс го погледна изпитателно.

— Сигурен ли си, че не си ядосан? Изглеждаш ми малко гневен.

Алек вдигна очи към небето над тях. Заради облаците не се виждаха никакви звезди, само размазано жълтеникаво-черно петно.

— Невинаги става дума за теб.

— Ако не се чувстваш добре, трябва да ми кажеш. Всички сме под стрес, ала трябва да се държим заедно, доколкото е…

Алек се обърна рязко към него, сякаш не вярваше на ушите си.

— Да съм добре? Как би се чувствал ти? — попита той. — Как би се чувствал, ако Себастиан беше отвлякъл Клеъри? Ако нея отивахме да спасим, без да знаем жива ли е, или мъртва? Как щеше да се чувстваш?

Думите на Алек му подеистваха като шамар. Трябваха му няколко опита, преди да успее да отговори:

— Щях… щях да съм съсипан.

Алек се изправи. Фигурата му се очертаваше на фона на небето с цвят на рана; сиянието на натрошената луна се отразяваше от земята. Джейс виждаше всеки щрих от изражението му, всичко, което беше потискал в себе си. Спомни си начина, по които Алек беше убил елфическия рицар в двореца — студен, бърз и безмилостен. Това не беше типично за Алек. И все пак Джейс изобщо не се бе замислил, не беше се зачудил какво ражда тази студенина — болката, гневът, страхът?