Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Това. — Алек посочи към себе си. — Това съм аз, съсипан.

— Алек…

— Аз не съм като теб. Аз… аз не мога непрекъснато да нося маска. Мога да се шегувам, мога да се опитвам да се преструвам, но не мога да го правя до безкраи. Не мога…

Джейс се изправи с усилие.

— Не е нужно да носиш маска — каза той объркано. — Не е нужно да се преструваш. Можеш да…

— Да рухна? И двамата знаем, че това не е възможно. Трябва да се държим и през всички тези години аз те гледах как се държиш, гледах те, когато мислеше, че баща ти е умрял, гледах те, когато мислеше, че Клеъри ти е сестра, гледах как ти се справи с всичко и ако искам и аз да се справя, значи, трябва да сторя същото.

— Ала ти не си като мен — каза Джейс. Имаше чувството, че земята под краката му се разтваря. Когато беше на десет години, беше изградил живота си върху непоклатимата основа на семеиство Лайтууд и наи-вече Алек. Мислеше си, че като парабатаи те винаги са се облягали един на друг; че Алек имаше подкрепата му, когато сърцето му беше разбито, така както самият той имаше подкрепата на Алек, когато неговото сърце беше съкрушено. Ала в този миг с ужас си даде сметка колко малко бе помислил за Алек, откакто пленниците бяха отвлечени; и през ум не му бе минало колко мъчителни бяха за него всеки час, всяка минута, в които не знаеше дали Магнус е жив, или мъртъв. — Ти си по-добър.

Алек го зяпна. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.

— Какво си представи? — попита той изведнъж. — Когато дойдохме в този свят? Видях изражението ти, когато те намерихме. Не беше "нищо". "Нищо" не би те накарало да изглеждаш така.

Джейс поклати глава.

— Какво видя ти?

— Видях Залата на съглашението. Имаше голям победен банкет и всички присъстваха. Дори… дори Макс. Както и ти, и Магнус, останалите. Татко държеше реч за това, как аз съм наи-добрият воин, когото познава… — Гласът му заглъхна. — Никога не съм си мислил, че искам да бъда наи-добрият воин. Винаги съм вярвал, че съм напълно щастлив да бъда тъмната звезда на твоята свръхнова. Искам да кажа, ти имаш дара на ангела. Колкото и да тренирам… никога няма да съм като теб.

— Никога не би искал да бъдеш — каза Джейс. — Това не би бил ти.

Дишането на Алек се беше поуспокоило.

— Знам. И не завиждам. Винаги съм знаел, от самото начало, че всички мислят, че ме превъзхождаш. Баща ми го мислеше. Клейвът го мислеше. Изи и Макс виждаха в теб великия воин, на които искаха да приличат. Ала в деня, когато ме помоли да бъда твои парабатаи, разбрах, че ми имаш достатъчно доверие, за да потърсиш помощта ми. Казваше ми, че не си самодостатъчният воин единак, които може да се справи с всичко сам. Нуждаеше се от мен. И тогава си дадох сметка, че има един човек, които не смята, че си по-добър от мен. Ти.

— Има най-различни начини да бъдеш по-добър — каза Джейс. — Още тогава го знаех. Физически може и да съм по-силен от теб, но ти притежаваш най-преданото сърце, което съм виждал у когото и да било, както и наи-силната вяра в другите и в това отношение си по-добър, отколкото аз бих могъл да бъда някога.

Алек го погледна учудено.

— Наи-доброто, което Валънтаин направи за мен, бе да ме изпрати при теб — продължи Джейс. — Родителите ти също, но наи-вече при теб. При теб, Изи и Макс. Ако не бяхте вие, щях да стана… като Себастиан. Щях да искам ето това. — той махна към пустошта пред тях. — Щях да искам да властвам над пустиня от черепи и трупове. — Джейс млъкна и присви очи, загледан в далечината. — Видя ли това?

Алек поклати глава.

— Нищо не виждам.

— Светлина, отскачаща от нещо. — Погледът на Джейс обхождаше сенките на пустинята. той извади една серафимска кама от колана си. На лунната светлина, дори преди да е задеистван, ясният адамас излъчваше рубинено сияние. — Ти чакаи тук. Пази входа. Аз ще отида да проверя.

— Джейс… — започна Алек, ала той вече се спускаше надолу по склона, подскачайки от камък на камък.

Когато наближи подножието на възвишението, скалите станаха по-бледи и започнаха да се разпадат под краката му, докато накрая отстъпиха място на пясък, осеян с масивни каменни блокове. Тук-там имаше някаква растителност: дървета, които изглеждаха така, сякаш нещо — внезапен взрив, мощно слънчево изригване — ги беше превърнало във вкаменелости.

Зад него бяха Алек и входът на тунела. Пред него — пустош. той започна да си проправя внимателно път между натрошените камъни и мъртвите дървета. И тогава отново го видя — нещо живо насред това мъртвило. Обърна се към него и предпазливо пое натам, стъпка по стъпка.