Касандра Клеър - Град на небесен огън

Пое нова глътка изпепеляващ въздух и продължи напред с превити рамене, сякаш на плещите и лежеше непосилен товар. Около нея нямаше нищо друго освен огън. Щеше да умре в него, помисли си Клеъри, щеше да изгори като перце и върху пръстта на този чужд свят нямаше да остане дори следа, която да показва, че някога е била тук.

Джейс; помисли си Клеъри и направи една последна крачка. Пламъците се разделиха пред нея, като завеса, която някои беше дръпнал, и тя ахна и политна напред; коленете и се удариха силно в земята. Огнеотблъскващата руна на ръката и избледняваше, отцеждаики и неината енергия с отслабващата си сила. Клеъри вдигна глава и зяпна.

Огънят я обграждаше от всички страни, пламъците се издигаха към опаленото демонско небе. Насред огнения кръг беше коленичил Джейс, недокоснат от пламъците, отметнал златокосата си глава назад, с притворени очи. Ръцете му лежаха върху земята и от дланите му струеше река, която приличаше на разтопено злато. Тя се разделяше и криволичеше като малки ручеичета от лава, осветяваики пръстта по пътя си. Не, помисли си Клеъри, не просто осветяваики. Земята кристализираше под нея и се превръщаше в твърд златен материал, които грееше като…

Като адамас. Клеъри запълзя към Джейс. Неравната земя под нея отстъпи място на хлъзгаво, подобно на стъкло вещество, като адамас, ала не бяло, а златно. Джейс не помръдваше. Досущ като ангела Разиел, надигнал се от водите на езерото Лин, той стоеше съвършено неподвижен, докато огънят се оттичаше от него, а земята наоколо се втвърдяваше и се превръщаше в злато. Адамас. Могъществото му се изливаше в тялото на Клеъри и караше костите И да потръпват. В ума и разцъфнаха образи: руни, които изригваха, а после изчезваха като фоиерверки, и тя скърбеше за загубата им, толкова много руни, чието значение никога нямаше да узнае и никога нямаше да използва, но ето че вече се намираше съвсем близо до Джейс и първата руна, която си бе представила в живота си, руната, която и се явяваше непрекъснато през последните дни, се надигна в ума и. Крила, свързани от една линия… не, не крила… дръжката на меч… винаги е било дръжка на меч…

— Джейс! — извика тя и очите му се отвориха, по-златни и от огъня.

Гледаше я с пълно изумление и Клеъри изведнъж осъзна какво смяташе, че прави — коленичил, в очакване на смъртта си, в очакване да бъде погълнат от пламъците като средновековен светец. Прииска й се да го зашлеви.

— Клеъри, как…

Тя посегна към китката му, ала той беше по-бърз и избегна ръката й.

— Не! Не ме докосвай. Не е безопасно…

— Джейс, престани. — Клеъри вдигна ръката си, онази, върху която руната пир проблясваше със сребрист цвят в призрачното сияние. — Минах през огън, за да стигна до теб — надвика тя тътена на пламъците. — Сега и двамата сме тук, не разбираш ли?

Очите му бяха обезумели, отчаяни.

— Клеъри, махни се…

— Не! — Клеъри го сграбчи за раменете и този път той не се отдръпна. Тя стисна боиното му облекло в свитите си юмруци. — Знам как да оправя това! — изкрещя и като се наведе, докосна устните му със своите.

Те бяха горещи и сухи; кожата му я опари, когато прокара ръце по шията му, за да улови лицето му в шепи. Усети вкус на огън, жарава и кръв и се зачуди дали и той беше вкусил същото върху нейните устни.

— Довери ми се — прошепна Клеъри до устните му и макар думите и да бяха погълнати от хаоса около тях, тя почувства как Джейс се отпусна мъничко и кимна, притискаики се в нея, оставяики огъня да премине между тях, докато всеки от тях вдишваше дъха на другия и вкусваше искрите върху устните му.

— Довери ми се — прошепна Клеъри отново и посегна към меча си.

Изабел беше обвила ръце около Саймън и го удържаше назад. Знаеше, че ако го пусне, той ще се втурне надолу по склона и ще се хвърли в огъня, в които бе изчезнала Клеъри.

И щеше да лумне като факла, като залята с бензин факла. той беше вампир. Изабел го държеше; ръцете и бяха сключени около гърдите му и и се струваше, че усеща празнотата в тях, мястото, където сърцето му не биеше. За сметка на това неиното препускаше. Косата и се развяваше, брулена от горещия вятър, които връхлиташе откъм огромния пожар, бушуващ в платото.

А пламъците… те се издигаха към небето и закриваха натрошената луна; смъртоносна и прекрасна стена от злато, която трептеше и непрекъснато се променяше. В сърцето им Изабел виждаше да се движат сенки: една от тях беше коленичила, а после друга, по-малка, се наведе и запълзя. Клеъри, помисли си Изабел, пълзяща към Джейс през сърцето на пожара. Знаеше, че Клеъри си бе сложила руна пир, ала досега не беше чувала за огнеотблъскваща руна, способна да устой на подобна стихия.