Касандра Клеър - Град на небесен огън

Едно от тях се наби в очите на Ема като неонов надпис. КАРСТЕРС: МЪРТВИ. Опита се да не допусне по лицето и да си проличи, че е различила името на семейството си.

— Казвам, че не знам. — Джия положи длани върху писалището. — В момента има толкова неща, които не знаем. — Гласът и беше тих, почти съкрушен. — Да изгубим елфите като съюзници, е сериозен удар. От всички долноземци те са наи ловките врагове и най-опасните. — Тя се изправи. — Изчакайте тук.

Излезе от стаята през една врата в ламперията и след няколко мига тишина Ема чу шум от стъпки и гласа на Патрик. Различи само някои думи: "процес" "смъртните" и "измяна".

Усещаше Джулиън до себе си, напрегнат като зареден арбалет. Тя го докосна леко по гърба и изписа между лопатките му: Д-О-Б-Р-Е Л-И С-И?

Джулиън поклати глава, без да я поглежда. Ема стрелна с очи първо купчината папки на бюрото, след това вратата, а накрая Джулиън, безмълвен, с безизразно лице, и взе решение. Хвърли се към писалището, пъхна ръка между папките и извади онази с надпис КАРСТЕРС.

Папката беше подвързана, не особено тежка и Ема посегна да вдигне ризата на Джулиън. Заглуши изненадания му вик, като запуши устата му с ръка, а с другата напъха папката в задницата на дънките му. Пусна ризата му отгоре в същия миг, в който вратата се отвори и Джия се върна в стаята.

— Съгласни ли сте да дадете показания пред Съвета за последен път? — попита тя, като местеше очи от Ема, която вероятно се беше изчервила, към Джулиън, които изглеждаше така, сякаш беше получил токов удар. Погледът му стана суров и Ема се удиви. Джулиън беше толкова кротък, че тя понякога забравяше как тези очи с цвят на море могат да станат студени като вълните, разбиващи се в зимен бряг.

— Без Меча на смъртните — добави консулът. — Просто искам да им кажете каквото знаете.

— Ако обещаете, че ще опитате да спасите Марк — заяви Джулиън. — И не само да го кажете, но и да го направите.

Джия го погледна сериозно.

— Заклевам се, че нефилимите няма да изоставят Марк Блекторн, не и докато е жив.

Раменете на Джулиън се отпуснаха едва забележимо.

— Добре тогава.

Разцъфна като цвете на фона на черното облачно небе — внезапна, безмълвна експлозия от пламъци. Застанал до прозореца, Люк се дръпна изненадано назад, преди отново да се долепи до тесния отвор, мъчеики се да открие източника на сиянието.

— Какво има? — Рафаел, който беше коленичил до Магнус, вдигна глава.

Магнус като че ли спеше; затворените му очи приличаха на тъмни полумесеци върху кожата му. Беше се свил неудобно около веригите, с които беше окован, и изглеждаше болен или поне изтощен.

— Не съм сигурен — отвърна Люк и си заповяда да остане неподвижен, когато момчето вампир доиде при него на прозореца. Никога не се бе чувствал комфортно в присъствието на Рафаел. той му напомняше за Локи или някое друго пакостливо божество, понякога работещ за доброто, друг път — за злото, но винаги в собствения си интерес.

Рафаел измърмори нещо на испански и мина покраи него. Червено-златни, пламъците се отразяваха в зениците на тъмните му очи.

— Мислиш ли, че е дело на Себастиан? — попита Люк.

— Не. — Погледът на Рафаел беше далечен и Люк си спомни, че макар да имаше ангелския вид на четиринаисетгодишно момче, той всъщност беше по-стар от него; по-стар, отколкото биха били родителите му, ако бяха живи… или в случая на майкаму — ако беше останала смъртна.

— В този огън има нещо свято. Делата на Себастиан са демонски дела. Така се яви Господ на бродещите в пустинята. "И Господ вървеше пред тях, денем облачен стълб, за да ги води по пътя, а нощем в огнен стълб, за да им свети, та да пътуват денем и нощем."*

* Изход, 13:21. — Бел. прев .

Едната вежда на Люк подскочи и Рафаел сви рамене.

— Бях отгледан като добър католик. — той наклони глава на една страна. — Мисля, че на нашия приятел Себастиан това няма да му хареса особено, каквото и да е то.

— Виждаш ли нещо друго? — попита Люк; вампирското зрение беше по-остро дори от това на върколаците.

— Нещо… развалини може би, като разрушен град… — Рафаел поклати подразнено глава. — Погледни натам — огънят отслабва. Гасне.

Откъм пода се разнесе тих стон и Люк сведе очи надолу. Магнус се беше обърнал по гръб. Веригите му бяха дълги, поне толкова, че да може да сложи ръце на стомаха си, сякаш го болеше. Очите му бяха отворени.

— И като стана дума за гаснещи неща…

Рафаел се върна на мястото си до него.

— Трябва да ни кажеш, магьоснико, дали има нещо, което бихме могли да сторим за теб. Никога не съм те виждал толкова зле.