Касандра Клеър - Град на небесен огън

Една от тухлите в стената до прозореца беше разхлабена. Джослин прекарваше времето си, опитваики се да я освободи с металната закопчалка на шнолата си. Не си въобразяваше, че би могла да отвори дупка, през която да избяга, но се надяваше, че ако успее да освободи една тухла, може да я използва като оръжие. Нещо, което да стовари върху главата на Себастиан.

Ако можеше да си заповяда да го стори. Ако не се поколебаеше.

Беше се поколебала, когато той беше дете. Държала го бе в обятията си, знаеики, че нещо у него не е наред, че е непоправимо повредено, но не беше могла да стори нищо. В едно мъничко ъгълче на сърцето си бе вярвала, че той все още може да бъде спасен.

Вратата изтрака и тя натика шнолата в косата си. Шнолата беше на Клеъри — беше я взела от бюрото на дъщеря си, когато се нуждаеше от нещо, с което да попречи на косата си да и влиза в боите. Не я беше върнала, защото тя и напомняше за дъщеря и, ала и се струваше грешно да мисли за Клеъри тук, пред другото си дете, макар тя да й липсваше до болка.

Вратата се отвори и Себастиан прекрачи прага.

Носеше бяла риза и Джослин отново си помисли за баща му. Валънтаин също обичаше да носи бяло. От него той изглеждаше още по-блед, косата му — по-бяла, видът му — мъничко по-нечовечен, същото беше и със Себастиан. Очите му приличаха на черна боя, покапала върху бяло платно. Той й се усмихна.

— Майко.

Джослин скръсти ръце на гърдите си.

— Какво правиш тук, Джонатан?

той поклати глава, все така усмихнат и извади една кама от колана си. Беше тясна, с тънко като шило острие.

— Наречеш ли ме още веднъж с това име, ще ти избода очите.

Джослин преглътна. "О, мъничкият ми." Спомни си как го държи, студен и неподвижен в ръцете и, толкова различен от едно нормално дете. Не беше проплакал. Нито веднъж.

— Това ли дойде да ми кажеш?

Той сви рамене.

— Доидох, за да ти задам един въпрос. — Погледът му обходи стаята; лицето му имаше отегчено изражение. — Както и да ти покажа нещо. Ела.

Джослин излезе от стаята заедно с него, неохотно, но едновременно с това обзета от облекчение. Ненавиждаше килията си и несъмнено би било добре да види още от мястото, където я държаха в плен. Размерите му, изходите?

Коридорът отвън беше каменен — големи блокове варовик, слепени заедно с цимент. Подът беше гладък, изтрит от безброи стъпки. И все пак в мястото се усещаше нещо прашно, сякаш тук не бе имало жива душа от десетилетия, може би дори векове.

В стената на равни интервали имаше врати и Джослин усети как сърцето и заби учестено. Люк можеше да е зад всяка една от тях. Искаше й се да се втурне към тях, да ги отвори, ала камата все още бе в ръката на Себастиан и тя нито за миг не се съмняваше, че той го знае по-добре от нея.

Коридорът започна да завива и Себастиан проговори:

— Ами ако ти кажа, че те обичах?

Джослин сплете пръсти пред себе си.

— Предполагам — започна тя внимателно, — бих ти отговорила, че ти би могъл да ме обичаш толкова, колкото и аз — теб.

Бяха стигнали до една двукрила врата, пред която спряха.

— Не би ли трябвало поне да се преструваш?

— А ти би ли могъл? — попита Джослин вместо отговор. — Нали знаеш, че у теб има и част от мен. Демонската кръв те промени, но наистина ли смяташ, че всичко друго идва единствено от Валънтайн?

Без да отговори, Себастиан отвори вратата с рамо и прекрачи прага. След един миг Джослин го последва… и се закова на място.

Стаята беше огромна и полукръгла. Мраморен под се простираше пред подиум от камък и дърво, които се издигаше до западната стена. В средата на платформата имаше два трона. Не можеха да бъдат описани по друг начин — масивни позлатени столове от слонова кост с окръглена облегалка за гърба и шест стъпала, които се спускаха надолу. По един огромен прозорец, чиито стъкла отразяваха единствено мрак, се извисяваше зад всеки от троновете. В стаята имаше нещо странно познато, ала Джослин не бе сигурна какво точно.

Себастиан скочи върху платформата и и даде знак да го последва. Джослин бавно изкачи няколкото стъпала, за да се присъедини към своя син, които стоеше пред двата трона с изражение на злорад триумф. Джослин беше видяла съвсем същото изражение върху лицето на баща му, докато се взираше в Бокала на смъртните.

— Той ще бъде велик — напевно каза Себастиан, — и ще се нарече Син на Всевишния, и Дяволът ще му даде престола на баща му. И той ще царува над Ада до века, и царството му не ще има край.*