Касандра Клеър - Град на небесен огън

* Левит, 6:3. — Бел. прев.

Руните за енергия бяха хубаво нещо, помисли си Клеъри изтощено, когато достигна върха на поредното пясъчно възвишение, но изобщо не можеха да се сравняват с чаша кафе. Беше почти сигурна, че може да се справи с още цял ден тътрене из тези земи, затъваики понякога до глезен в купчините пепел, стига само във вените й да течеше благословен кофеин…

— И ти ли си мислиш за това, за което и аз? — подхвърли Саймън, приближавайки се до нея.

Беше напъхал палци под презрамките на раницата си и имаше изпит, уморен вид. Те всички имаха изпит, уморен вид. Алек и Изабел бяха останали на пост след инцидента с небесния огън и бяха съобщили, че не са забелязали никакви демони, нито тъмни ловци на сенки в близост до скривалището им. Въпреки това всички бяха неспокойни и никой не бе успял да поспи повече от няколко часа. Джейс като че ли караше на нерви и адреналин, докато вървеше по нишката на проследяващата магия на гривната около китката си, и понякога забравяше да спре и да изчака останалите, в безумния си порив да се добере до Себастиан, така че другите трябваше да му извикат или да се втурнат да бягат, за да го настигнат.

— Че едно гигантско лате би направило всичко по-ведро?

— Недалеч от "Юниън Скуеър" има едно вампирско заведениице, където слагат в кафето точно толкова кръв, колкото трябва — каза Саймън. — Нито прекалено сладко, нито прекалено солено.

Клеъри спря; една изсъхнала клонка, търкаляща се по земята, се беше оплела във връзките на ботушите й.

— Забрави ли какво си говорихме за това, да не споделяме?

— Изабел ме слуша, когато й говоря за вампирски работи.

Клеъри извади Хеосфорос; с новата черна руна, вдълбана върху острието му, той сякаш грееше в ръката й. С върха му тя освободи упоритото трънливо клонче.

— Изабел ти е гадже. Трябва да те слуша.

— Наистина ли ми е гадже? — Саймън изглеждаше слисан.

Клеъри вдигна отчаяно ръце и пое надолу по хълма. Земята се спускаше полегато, надупчена тук-там от изровени ями. Всичко беше покрито с матов прах, въздухът все още горчеше, небето имаше нездрав зелен цвят. Алек и Изабел бяха спрели в подножието на хълма, близо до Джейс, които докосваше гривната на китката си и се взираше смръщено в далечината.

С краичеца на окото си Клеъри забеляза нещо да проблясва и се закова на място. Присви очи, мъчеики се да види какво е. Сребристо сияние далеч напред, отвъд камъните и купчините чакъл в пустинята. Извади стилито и набързо си нарисува руна за виждане надалеч; допирът на тъпия му връх я жегна и се вряза в мъглата на изтощението, изостряйки зрението й.

— Саймън! — каза, когато той я настигна. — Виждаш ли това?

Той проследи погледа й.

— Зърнах го снощи. Спомняш ли си, когато Изабел каза, че ми се е сторило, че виждам град?

— Клеъри! — Беше Джейс, вдигнал поглед към тях; лицето му беше като бледа яма, зейнала в пепеливия въздух. Клеъри го повика с жест. — Какво става?

Тя посочи към онова, което сега различаваше съвсем ясно като сиянието на някакви очертания в далечината.

— Там има нещо — извика надолу. — Саймън смята, че е град…

Не довърши, защото Джейс вече се беше втурнал натам, накъдето тя бе посочила. След миг на слисване, Алек и Изабел хукнаха подире му. Клеъри изпусна дъха си с раздразнение и двамата със Саймън ги последваха.

Поеха по осеяния със ситни камъчета склон, като наполовина тичаха, наполовина се пързаляха, оставяики камъчетата да ги носят надолу. Не за първи път Клеъри изпита благодарност за боиното си облекло — можеше да си представи на какво щяха да станат едни обикновени обувки и панталони от летящите късчета чакъл.

В подножието на хълма се затича с всичка сила. Джейс беше дръпнал напред, а Алек и Изабел бяха съвсем близо зад него, катереики се по каменни грамади и прескачаики малки ручеичета от разтопена лава. Докато ги наближаваше, Клеъри забеляза, че се носеха към място, където пустинята сякаш тръгваше надолу… ръб на плато? Урва?

Клеъри затича още по-бързо, прехвърли се през последната купчина камъни и едва не падна от другата страна. Приземи се на крака (както и Саймън, недалече от там и много по-изящно от нея) и видя, че Джейс стой на ръба на огромна урва, която се спускаше надолу като Гранд Каньон. Алек и Изабел бяха застанали от двете му страни. И тримата бяха зловещо тихи, загледани напред в мътната светлина.

Още преди да е стигнала до Джейс, Клеъри разбра по стойката му, че нещо не е съвсем наред. А после зърна изражението му и смени наум израза "нещо не е съвсем наред" с "нещо ужасно не е наред".