Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Ако бъде унищожен Пъкленият бокал… — замислено каза Даяна.

— Това може би ще ги убие, да — отвърна Джия. — Само че Пъкленият бокал не е у нас. А у Себастиан.

— Да ги избием с един удар, изглежда ужасно. — Томас имаше потресен вид. — Та те са ловци на сенки.

— Не са — възрази Закарая с глас, които далеч не бе така мек, както Джия бе свикнала да го чува. Тя го погледна учудено. — Себастиан разчита на това, да мислим за тях като за ловци на сенки. Разчита на колебанието ни, на неспособността да убиваме чудовища, които носят човешки лица.

— Разчита на нашата милост — заяви Кадир.

— Ако аз бях превърнат — продължи Закарая, — бих искал да ме избавят от мъките ми. — Това е милост. Именно нея даде Едуард Лонгфорд на своя парабатаи, преди да обърне меча към себе си. Ето защо му отдадох последната си почит.

При тези думи пръстите му докоснаха избледнялата руна на гърлото му.

— Значи, ще поискаме от Спираловидния лабиринт да се откаже? — попита Даяна. — Да престанат да търсят лек?

— Те вече са се отказали. Не чухте ли какво пише Теса? — отвърна Закарая. — Невинаги може да бъде открит лек. Поне не навреме. Знам… тоест, научих… че човек не може да разчита на това. То не може да бъде единствената ни надежда. Трябва да скърбим за Помрачените като за покоиници и да се уповаваме на това, което сме — ловци на сенки, воини. Трябва да сторим онова, за което сме създадени. Да се бием.

— Ала как ще се отбраняваме срещу Себастиан? Достатъчно лошо бе, когато разполагаше единствено с Помрачените; сега трябва да се бием и с елфите! — сопна се Томас. — А ти си само едно момче…

— Аз съм на сто четириисет и шест години — заяви Закарая. — И това не е първата ми неспечелима воина. Вярвам, че можем да обърнем измяната на елфите в своя полза. Ще се нуждаем от помощта на Спираловидния лабиринт за това, но ако ме изслушате, ще ви кажа как.

Клеъри, Саймън, Джейс, Алек и Изабел мълчаливо си проправяха път из зловещите развалини на Аликанте. Защото Джейс се бе оказал прав — наистина беше Аликанте, в това нямаше съмнение. Бяха минали покраи твърде много познати неща, за да е което и да било друго място. Стените около града — сега порутени; портите — проядени от киселинни дъждове. Площад "Кладенеца". Пресъхналите канали, пълни с подобен на гъба черен мъх.

Хълмът беше опожарен, нищо повече от гола скала. Следите там, където някога минаваха пътеки, изпъкваха като белези върху склона. Клеъри знаеше, че на върха би трябвало да се издига Гард, но ако все още бе там, той беше невидим, потънал в сива мъгла.

Наи-сетне се прехвърлиха през висока купчина натрошени камъни и се озоваха на Площада на Ангела. Клеъри си пое изненадано дъх — въпреки че повечето построики, които се издигаха около него, бяха рухнали, площадът беше учудващо незасегнат и калдъръмът му се разстилаше под жълтеникавата светлина. Залата на съглашението все още стоеше на мястото си.

Само че не беше от бял камък. В човешкото измерение тя приличаше на древногръцки храм, ала в този свят бе облицована с метал. Висока квадратна сграда — ако нещо, което изглеждаше като разтопено злато, изсипало се от небето, би могло да бъде описано като сграда. Масивни гравюри, като панделки, опасали кутия, се обвиваха около постройката, която грееше мътно в оранжевата светлина.

— Залата на съглашението. — Изабел бе вдигнала поглед нагоре, камшикът и — увит около китката. — Невероятно.

Те поеха нагоре по златните стъпала, нашарени с чернилката на пепел и корозия. На последното стъпало спряха и се вгледаха в огромната двукрила врата. Тя бе покрита с кован метал — квадратни листове, върху които бяха гравирани образи.

— Това е история. — Джейс се приближи и докосна гравюрите с пръст, облечен в черна ръкавица. Под всяка илюстрация се извиваше надпис на непознат език. Джейс погледна към Алек. — Можеш ли да го прочетеш?

— Аз ли съм единственият, които е внимавал в уроците по чужди езици? — въздъхна Алек уморено, но все пак пристъпи напред и се загледа в драскулките. — Е, първо панелите. Това е история. — той посочи първия метален квадрат, върху които бяха изобразени група хора: босоноги, облечени в дълги роби, те се свиваха страхливо под разтворилите се над тях облаци, от които се протягаше ръка с хищни нокти. — Някога тук живеели хора или нещо като хора — обясни Алек, посочваики фигурите. — Водели мирно съществуване, а после дошли демони. И тогава… — той замълча, сложил ръка върху образ, които Клеъри познаваше така добре, както и пръстите на ръката. Ангелът Разиел, надигащ се от езерото Лин с Реликвите на смъртните в ръка. — За Ангела!