Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Буквално — каза Изабел. — Как… Това нашият Ангел ли е? Нашето езеро?

— Не знам. Тук пише, че демоните дошли и ловците на сенки били създадени, за да се бият с тях. — Алек тръгна покраи стената, за да проследи развитието на образите върху панелите. — Тази дума тук — заби той пръст в един от надписите, — означава "нефилим". Само че ловците на сенки отхвърлили помощта на долноземците. Магьосниците и феите се съюзили с пъклените си родители. Взели страната на демоните. Нефилимите били победени и избити. В последните си дни създали оръжие, предназначено да отблъсква демоните. — той посочи един панел: върху него бе изобразена жена, държаща нещо, прилично на метална тояга, в единия краи на която искреше камък. — Нямали серафимски ками — така и не ги създали. Изглежда, че Железните сестри и Мълчаливите братя също не съществували. Имали ковачи, които изработили някакво оръжие, нещо, което според тях можело да им помогне. Думата тук е "скиптрон", но нищо не ми говори. Както и да е, скиптронът не бил достатъчен. — той се прехвърли на следващия панел, върху които беше изобразена разруха: нефилимите лежаха мъртви, жената с металната тояга се бе свлякла на земята, самата тояга — захвърлена настрани. — Демоните (тук ги наричат асмодеи) изгорили слънцето и напълнили небето с облаци и пепел. Изтръгнали огън от земята и опожарили градовете. Избили всичко, което се движело и дишало въздух. Пресушили моретата, докато всички живи същества във водата също измрели.

— Асмодеи — повтори Клеъри. — И преди съм го чувала. Беше нещо, което Лилит каза за Себастиан. Преди да се е родил. "Детето, родено с тази кръв във вените, ще надмине по сила Великите демони от бездната между световете. Ще бъде по-могъщо от асмодеите."

— Асмодеи е един от Великите демони от бездната между световете — обясни Джейс, срещаики погледа на Клеъри, която бе сигурна, че и той като нея прекрасно помни думите на Лилит. Нали ангелът Итуриел бе показал онова видение и на двама им.

— Като Абадон? — попита Саймън. — Той беше Велик демон.

— Далеч по-могъщ от него. Асмодеи е Принц на Ада… те са общо девет. Ловците на сенки не могат да ги надвият. Те са в състояние да победят и ангели в битка. Могат да претворяват цели светове — обясни Джейс.

— Асмодеите са деца на Асмодеи. Могъщи демони. Те пресушили този свят и оставили други, по-слаби демони, да оглозгат костите му. — Алек звучеше така, сякаш му се повдига. — Това вече не е Залата на съглашението. А гробница. Гробница на живота в този свят.

— Ала нашият свят ли е това? — извиси се гласът на Изабел. — Да не би да отидохме напред във времето? Ако кралицата ни е изиграла…

— Не е. Поне не за това, къде се намираме — каза Джейс. — Не отидохме напред във времето, а встрани. Това е огледално измерение на нашия свят. Място, където историята се е развила малко по-различно. — той втъкна палци в колана си и се огледа наоколо. — Свят без ловци на сенки.

— Като "Планетата на маимуните" — рече Саймън. — Само дето там беше бъдещето.

— Е, това тук може и да е бъдещето ни, ако Себастиан получи онова, което иска. — Джейс докосна панела с жената, вдигнала горящия скиптрон, и се намръщи, а после натисна вратата.

Тя се открехна със скърцане, което проряза въздуха като с нож. Клеъри потръпна. Джейс извади меча си и предпазливо надникна вътре. От другата страна имаше стая, пълна със сивкава светлина. Джейс натисна вратата с рамо, така че тя се отвори малко по-широко, и се провря вътре, давайки знак на останалите да изчакат.

Изабел, Алек, Клеъри и Саймън се спогледаха и без да разменят нито дума, незабавно го последваха. Алек влезе пръв, опънал тетивата на лъка си; след него беше Изабел с камшик в ръка, Клеъри с Хеосфорос и Саймън, чиито очи проблясваха като котешки в сумрака.

Вътрешността на Залата беше едновременно позната и непозната. Мраморният под беше напукан и изпотрошен, на много места имаше големи черни петна — следи от отдавна пролята кръв. Покривът, които в техния Аликанте беше от стъкло, тук отдавна го нямаше — останали бяха остри парчета, като прозрачни ножове на фона на небето.

Стаята, изпълнена с нездрава жълто-сивкава светлина, беше празна, ако не се броеше статуята в средата. При звука от стъпките им, Джейс, които стоеше срещу статуята, се обърна.

— Казах ви да изчакате — сопна се той на Алек. — Никога ли не правиш каквото ти кажа?

— Строго погледнато, ти всъщност не каза нищо — изтъкна Клеъри. — Просто направи знак.