Касандра Клеър - Град на небесен огън

* Леко променен цитат от Новия завет, Евангелие на Лука, 1:32–33. — Бел. прев.

— Не разбирам. — Гласът на Джослин прозвуча глух и мрачен дори в собствените й уши. — Искаш да властваш над този свят? Един мъртъв свят на демони и разруха? Искаш да заповядваш на трупове?

Себастиан се разсмя. Имаше смеха на Валънтайн — суров и мелодичен.

— О, не — заяви той. — Изобщо не ме разбра. — той направи бърз жест с пръсти, нещо, което Джослин бе виждала Валънтаин да прави, докато се учеше на магия, и изведнъж двата големи прозореца зад троновете вече не бяха празни.

През единия се виждаше опустошен пеизаж: съсухрени дървета и опожарена земя, скверни крилати създания, кръжащи пред една натрошена луна. Безплодно каменисто плато се простираше пред очите на Джослин, осеяно с тъмни фигури на разстояние една от друга. Помрачените, застанали на пост, даде си сметка тя.

През другия прозорец се виждаше Аликанте, потънал в мирен сън под лунната светлина. Сърпът на луната, небе, пълно със звезди, вода, проблясваща в каналите. Беше гледка, която Джослин бе виждала и преди и тя с изненада осъзна защо стаята й се бе сторила позната. Беше заседателната стая в Гард — превърната от амфитеатър в тронна зала, ала все още имаше същия сводест покрив, същия размер, същия изглед към Града от стъкло, разкриващ се през онова, което там бяха два огромни прозореца. Тук обаче само един прозорец гледаше към света, които тя познаваше, онзи Идрис, от които бе дошла. През другия се виждаше светът, в който се намираше сега.

— Крепостта ми е вход и към двата свята — каза Себастиан самодоволно. — Този свят е пресушен, да. Труп, от които е отцедена и последната капчица кръв. Ала твоят свят е назрял да бъде завладян. Мечтая за това и денем, и нощем. Дали да го опустоша бавно, с глад и мор, или пък касапницата да бъде бърза и безболезнена — всичкият този живот, унищожен в миг, само си представи как ще гори! — Очите му бяха трескави. — Представи си висините, до които ще се издигна, понесен върху писъците на милиарди хора, повдигнат от пушека на милиони горящи сърца! — той се обърна към Джослин. — Е, кажи ми, че съм взел това от теб. Кажи ми, че каквото и да било от това ми е от теб.

Главата на Джослин кънтеше.

— Има два трона.

Между веждите на Себастиан се вряза малка бръчка.

— Какво?

— Два трона — повтори Джослин. — А аз не съм глупачка. Знам кои възнамеряваш да седи до теб. Нуждаеш се от нея; искаш я до себе си. Триумфът ти не означава нищо, ако тя не е тук, за да го види. И това, тази нужда някои да те обича — ето какво си взел от мен.

Себастиан се взря в нея. Прехапал бе долната си устна толкова силно, че Джослин бе сигурна, че ще му потече кръв.

— Слабост — каза той, сякаш на себе си. — Това е слабост.

— Това е човешко. Ала наистина ли вярваш, че Клеъри ще седи до теб по своя воля и щастлива?

За миг и се стори, че вижда как нещо припламва в очите му, ала миг по-късно те отново бяха като черен лед.

— Бих предпочел да е тук по своя воля и щастлива, но ще се задоволя и само с тук — каза той. — Не ме е грижа особено дали ще е доброволно.

Нещо сякаш изригна в ума на Джослин. Тя се хвърли напред, посягаики към камата в ръката му; Себастиан отстъпи назад, за да я избегне, и се обърна с бързо, изящно движение, изритваики краката и изпод нея. Джослин падна, претърколи се и приклекна. Преди да успее да се изправи, усети как една ръка я сграбчва за якето и я издърпва на крака.

— Тъпа кучка — изръмжа Себастиан, на сантиметри от лицето и; пръстите на лявата му ръка се впиваха в кожата над ключицата и. — Мислиш си, че можеш да ме нараниш? Магията на истинската ми майка ме закриля.

Джослин се дръпна назад.

— Пусни ме!

В левия прозорец изригна светлина. Себастиан залитна назад; по лицето му се разля изумление. Опустошените земи на мъртвия свят отвън внезапно бяха озарени от огън, бушуваща златна стихия, която се издигаше като стълб към натрошеното небе. Тъмните нефилими се щураха напред-назад като мравки. Звездите искряха, отразяваики огъня, алено и златно, синьо и оранжево. Беше красиво и ужасяващо като ангел. Джослин почувства как усмивка докосва краичеца на устните и. За първи път, откакто се бе пробудила в този свят, в сърцето й трепна надежда.

— Небесен огън — прошепна тя.

— Да. — По лицето на Себастиан играеше усмивка и Джослин го погледна слисано. Беше очаквала да е ужасен, ала вместо това той изглеждаше екзалтиран. — Както пише в Светата книга: Ето закона за всеизгарянето: всеизгарянето да гори на олтара цялата нощ до заранта, и да се направи огънят върху олтара да гори на него непрекъснато* — извика той и разпери ръце, сякаш искаше да прегърне пламъците, които бушуваха високи и ярки отвъд прозореца. — Прахосваи огъня си върху въздуха на пустинята, братко! — провикна се той. — Нека се излее върху пясъците като кръв или вода, а ти не спирай… не спирай, докато не се озовем лице в лице.