Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Рафаел… — Магнус прокара пръсти през влажната си от пот черна коса. Веригата му издрънча. — Заради баща ми е — рязко каза той. — Това е неговото царство. Или поне едно от тях.

— Баща ти?

— той е демон — кратко обясни Магнус. — Което не би трябвало да е кои знае каква изненада. Не очаквай повече информация от тази.

— Добре, но защо това, че си в царството на баща ти, те разболява?

— Опитва се да ме накара да го повикам. — Магнус се повдигна на лакти. — Тук много лесно може да се добере до мен. В това царство не мога да правя магии, така че не мога да се защитя. той може да ме разболее и да ме излекува. Разболява ме, защото смята, че ако съм достатъчно отчаян, ще се обърна за помощ към него.

— А ти ще го направиш ли? — попита Люк.

Магнус поклати глава, а после разкриви лице от болка.

— Не. Цената ще бъде прекалено висока. С баща ми винаги има цена.

Люк усети, че нервите му се изопват. Двамата с Магнус не бяха близки, но той откраи време го харесваше и уважаваше. Уважаваше Магнус и магьосници като Катарина Лос и Реигнър Фел, и останалите — онези, които от поколения работеха заедно с ловците на сенки. Не му харесваха нотките на отчаяние, които се долавяха в гласа на Магнус сега, нито същото отчаяние, проблясващо в очите му.

— Наистина ли няма да я платиш? Дори ако от това зависи животът ти?

Магнус го погледна уморено и тежко се отпусна на каменния под.

— Може би няма аз да съм този, който ще трябва да я плати.

— Аз… — започна Люк, ала Рафаел поклати глава и направи възпиращ жест.

Беше приклекнал до рамото на Магнус, обвил ръце около коленете си. Тъмни вени изпъкваха върху слепоочията и гърлото му — знак, че твърде отдавна не се беше хранил. Люк можеше само да си представя каква странна картинка са: изгладнелият вампир, умиращият магьосник и върколакът, застанал на пост до прозореца.

— Нищо не знаеш за баща му — тихо каза Рафаел.

Магнус лежеше неподвижно, дишането му беше затруднено; очевидно отново беше заспал.

— А ти, предполагам, знаеш кой е? — попита Люк.

— Веднъж платих голяма сума, за да науча.

— Защо? С какво би могло да ти е полезно това?

— Обичам да знам разни неща — отвърна Рафаел. — Може да се окажат полезни. той познаваше майками, стори ми се справедливо аз да познавам неговия баща. Веднъж Магнус ми спаси живота. — Гласът на Рафаел не издаваше никакви чувства. — Когато станах вампир, исках да умра. Мислех, че съм нещо прокълнато. той ми попречи да се хвърля под лъчите на слънцето… показа ми как да стъпвам по светена земя, как да изричам името на Бог, как да нося кръст. Даде ми не магия, просто търпение, но то ми спаси живота.

— Значи, си му задължен?

Рафаел свали якето си и с едно бързо движение го пъхна под главата на Магнус. Магьосникът се размърда, но не се събуди.

— Мисли си каквото искаш — каза Рафаел. — Няма да издам тайните му.

— Кажи ми едно. — Каменната стена зад гърба на Люк беше студена. — Баща му може ли да ни помогне?

Рафаел се изсмя — кратък, остър звук, в който нямаше никакво веселие.

— Ама че си забавен, върколако. Гледаи си прозореца и ако си от онези, които се молят, ще е добре да се молиш бащата на Магнус да не реши, че иска да ни помогне. Ако за нищо друго ми нямаш доверие, вярвай ми поне за това.

— Наистина ли току-що изяде три пици? — Лили гледаше Бат едновременно отвратено и развеселено.

— Четири. — Бат сложи една вече празна кутия от пица върху купчина други и се усмихна ведро.

Мая усети прилив на привързаност към него. Не го беше посветила в плана си за срещата с Мориин, а вместо да се оплаче, той я беше похвалил за умението да не разкрива картите си. Беше приел да се присъедини към тях с Лили, за да обсъдят съюза им, макар Мая да знаеше, че не харесва особено вампирите. И освен това и беше запазил пицата, която беше само със сирене, понеже знаеше, че тя не обича други неща отгоре. Вече беше на четвъртото парче. Лили, приседнала изящно на ръба на бюрото в лобито на полицеиския участък, пушеше дълга цигара (Мая предполагаше, че ракът на белите дробове едва ли бе особен повод за тревога, когато вече и бездруго си мъртъв) и гледаше пицата с подозрение. Мая не я беше грижа колко яде Бат (нещо трябваше да подхранва с енергия всички тези мускули), стига само да бе съгласен да и прави компания по време на срещата. Лили беше изпълнила уговорката им относно Мориин, но въпреки това Мая я побиваха тръпки от нея.

— Знаеш ли — каза Лили, полюляваики обутите си в ботуши крака, — трябва да отбележа, че очаквах нещо малко по-… вълнуващо. Не толкова учрежденско. — Тя сбръчка нос.