Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Аз… — започна Ема и в този миг откъм спалнята долетя силен трясък.

Двамата с Джулс си размениха ужасени погледи, преди да се втурнат обратно в стаята на Таи и Ливи и да заварят Ливия, седнала в леглото с объркан, сънлив вид. Таи беше до прозореца с ръжен в ръка. В средата на прозореца зееше дупка и по пода блестяха натрошени стъкла.

— Таи! — каза Джулиън, видимо ужасен от парчетата стъкло, разпилени около босите крака на брат му. — Не мърдай. Ще донеса метла…

Таи ги изгледа сърдито изпод рошавата си тъмна коса. В дясната си ръка стискаше нещо. Ема присви очи на лунната светлина… възможно ли беше да е жълъд?

— Това е съобщение. — Таи пусна ръжена, които държеше. — Феите често избират предмети от природата, в които да изпратят съобщенията си — жълъди, листа, цветя.

— Да не искаш да кажеш, че това е съобщение от феите? — В гласа на Джулиън се долавяше съмнение.

— Не ставаи глупав — каза Тиберии. — Естествено, че не е от феите. Това е съобщение от Марк. И е адресирано до консула.

Тук трябва да е ден — помисли си Люк, защото Рафаел се беше свил в един ъгъл на каменната стая; тялото му си оставаше напрегнато дори насън, тъмните му къдрици бяха разпилени по ръката му. Трудно бе да прецени човек, при положение че през прозореца не се виждаше нищо друго, освен гъста мъгла.

— Трябва да се нахрани. — Магнус гледаше Рафаел с напрегната нежност, която учуди Люк. Досега той беше убеден, че Магьосникът и вампирът не се обичат особено. Откакто ги познаваше, макар и учтиви, те се държаха настрани един от друг, всеки — в своята сфера на власт сред нюйоркските долноземци.

— Вие се познавате — осъзна Люк изведнъж. Все още се облягаше на стената до тесния каменен прозорец, сякаш гледката отвън — облаци и жълтеникава отрова — можеше да му каже каквото и да било.

Магнус повдигна едната си вежда, както правеше когато му зададяха някои очевидно глупав въпрос.

— Имам предвид — уточни Люк, — познавали сте се. Преди.

— Преди какво? Преди ти да се родиш? Нека си изясним едно нещо, върколако — почти всичко в живота ми се е случило, преди ти да се родиш. — Очите на Магнус се задържаха върху спящия Рафаел; въпреки острия тон, изражението му беше почти нежно. — Преди петдесет години в Ню Иорк при мен доиде жена, която ме помоли да спася сина й от един вампир.

— И вампирът беше Рафаел?

— Не — отвърна Магнус. — Синът и беше Рафаел. Не успях да го спася. Беше твърде късно. Вече беше превърнат. — той въздъхна и изведнъж Люк зърна в очите му невъобразимата му възраст, мъдростта и мъката, събирани с векове. — Вампирът беше убил всичките му приятели, но не и Рафаел. Не знам защо бе избрал да го превърне. Видял е нещо у него. Воля, сила, красота. Не знам. той беше дете, когато го намерих, ангел на Караваджо*, нарисуван с кръв.

* Прочут италиански бароков художник. — Бел. прев.

— Все още изглежда като дете — каза Люк. Рафаел откраи време му напомняше за момче от църковния хор, поело по лош път, с миловидното си младежко лице и черни очи, по-стари от луната.

— Не и за мен. — Магнус въздъхна. — Надявам се да преживее това. Нюиоркските вампири се нуждаят от някои със здрав разум, които да ръководи клана им, а това определено не е Морийн.

— Надяваш се Рафаел да преживее това? — повтори Люк. — Хаиде де… колко хора е убил?

Магнус обърна студен поглед към него.

— Ръцете на кои измежду нас не са оцапани с кръв? Какво направи ти, Лушън Греймарк, за да си спечелиш глутница — две глутници — върколаци?

— Онова беше различно. То беше необходимо.

— Какво правеше, докато беше част от Кръга на Валънтаин? — продължи Магнус.

Този път Люк не отговори. Мразеше да мисли за онези дни. Дни на кръв и сребро. На Валънтаин до него, повтаряики му, че всичко е наред, заглушаваики съвестта му.

— Сега се тревожа за семеиството си — каза той. — Тревожа се за Клеъри и

Джослин, и Аматис. Не мога да се тревожа и за Рафаел. А ти… мислех, че ще се тревожиш за Алек.

Дъхът на Магнус изскочи през стиснати зъби.

— Не искам да говоря за Алек.

— Добре. — Люк не каза нищо повече; просто си стоеше, облегнат на студената каменна стена и гледаше как Магнус си играе с оковите си. Миг по-късно магьосникът отново проговори:

— Ловците на сенки. Те се промъкват в кръвта ти, влизат ти под кожата. Бил съм с вампири, върколаци, феи, магьосници като мен… и с хора, толкова много крехки хора. Ала винаги съм си казвал, че няма да отдам сърцето си на нефилим. Стигал съм много близо до това, да ги обикна, бил съм очарован от тях… понякога цели поколения: Едмънд и Уил, и Джеимс, и Люси… онези, които спасих, и онези, които не можах. — За миг гласът му изневери и Люк, които го гледаше слисано, си даде сметка, че никога не бе виждал Магнус Беин да разкрива пред него толкова много от най-съкровените си чувства. — Обичах и Клеъри, защото я гледах как расте. Ала никога не съм се влюбвал в ловец на сенки, не и докато не срещнах Алек. Защото в техните вени тече ангелска кръв, а любовта на ангелите е нещо възвишено и свято.