Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Може би.

— Ще измислят нещо — каза Ема. — Чичо ти е преживял нападението в Лондон. Когато всичко това свърши, ще се преместите при него и той ще се грижи за теб и за останалите. Отговорността вече няма да е твоя.

Джулиън сви рамене.

— Почти не си спомням чичо Артър. той ни изпраща книги на латински; понякога идва от Лондон за Коледа. Единственият от нас, които разбира латински, е Тай и той го научи само, за да ни дразни.

— Е, значи, не го бива с подаръците. Но си е спомнял за вас на Коледа. Достатъчно държи на вас, за да се погрижи за всички ви. Няма да се наложи да ви изпратят в някой произволен Институт или пък в Идрис…

Джулиън се обърна, за да я погледне.

— Не мислиш, че ще стане така, нали? — попита той. — Защото няма. Ти ще останеш с нас.

— Не е задължително. — Ема имаше чувството, че нещо стяга сърцето и. При мисълта да се раздели с Джулс, Ливи, Дру, Тави — и дори Таи — се чувстваше зле и изгубена, сякаш бе захвърлена насред океана, съвсем сама. — Зависи от чичо ти, нали така? Дали ще ме иска в Института. Дали ще иска да ме приеме в семейството.

Гласът на Джулиън беше суров. Джулиън рядко беше такъв, но когато това се случеше, очите му ставаха почти черни и той целият се разтреперваше, сякаш замръзваше от студ.

— Не зависи от него. Ти ще останеш с нас.

— Джулс… — започна Ема и се вкамени, когато откъм долния етаж долетяха гласове. Джия и Патрик Пенхалоу минаваха по коридора под тях. Ема и сама не бе сигурна защо е неспокоина — бяха разрешили да ходят навсякъде из къщата, ала от мисълта, че консулът може да ги залови вън от стаите им толкова късно през нощта, се почувства неловко.

— …малкото злорадо копеле беше право, разбира се — тъкмо казваше Джия. Звучеше раздразнено. — Изчезнали са не само Джейс и Клеъри, но също и Изабел, и Алек. Семейство Лайтууд направо са обезумели.

— Е, строго погледнато, Алек е възрастен — отекна дълбокият глас на Патрик. — Да се надяваме, че ще се грижи за останалите.

В отговор Джия издаде приглушен нетърпелив звук. Ема се приведе напред, мъчейки се да я чуе.

— …можеха поне да оставят бележка. Очевидно са били побеснели, когато са избягали.

— Вероятно са решили, че ще ги предадем на Себастиан.

Джия въздъхна.

— Каква ирония само, като се има предвид колко се борихме против това. Предполагаме, че Клеъри е отворила Портал, за да се махнат от тук, но как са направили така, че да не можем да ги проследим, нямаме представа. Не ги откриваме никъде върху картата. Сякаш са изчезнали от лицето на земята.

— Точно като Себастиан — каза Патрик. — Не е ли логично да се предположи, че са там, където е и той? Че ги прикрива мястото, а не руни или някаква магия?

Ема се наведе още повече, но остатъкът от думите заглъхна в далечината. Стори и се, че ги чува да споменават Спираловидния лабиринт, но не беше сигурна. Когато се изправи, видя, че Джулиън я гледа.

— Ти знаеш къде са — каза той, — нали?

Ема сложи пръст върху устните си и поклати глава. Не питай.

Джулиън се засмя.

— Само ти. Как… Не, не ми казваи, дори не искам да знам. — той я погледна изпитателно, както правеше понякога, когато се опитваше да разбере дали лъже, или не. — Знаеш ли какво? Има нещо, което би им попречило да те отпратят от Института. Ще бъдат принудени да ти позволят да останеш.

Ема повдигна вежди.

— Е, да го чуем, гений такъв.

— Бихме могли… — Джулс спря, преглътна и започна отново. — Бихме могли да станем парабатаи.

Каза го срамежливо, полуизвърнал лице от нея, така че сенките скриваха изражението му.

— Тогава няма да могат да ни разделят — добави. — Никога.

Ема усети как сърцето й се преобърна.

— Джулс, парабатайската връзка е сериозно нещо. То… то е завинаги, той я погледна; изражението му беше открито и прямо. У Джулс нямаше никакво хитруване, никаква тъмнина.

— Нима ние не сме завинаги? — попита той.

Ема се замисли. Не можеше да си представи живота си без Джулиън. Това би било същинска черна дупка от ужасяваща самота — никои, които да я разбира така, както той; никои, които да схваща шегите и като него; никои, които да я защитава като него… да защитава не нея физически, а чувствата и, сърцето и. Никои, заедно с когото да бъде щастлива или ядосана, или с когото да си разменя абсурдни идеи. Никои, които да довършва изреченията и, да вади краставицата от салатата и, защото тя я мразеше, да изяжда коричките на препечените и филиики или да намира ключовете й, когато тя ги изгубеше.