Касандра Клеър - Град на небесен огън

Вместо това видя стаята на консула в Гард. Джия седеше зад огромното си писалище, покрито с купчини папки. Изглеждаше изтощена, в черната и коса имаше много бели кичури. Пред нея лежеше отворена папка и Джослин зърна снимки на някакъв плаж — пясък, синьо-сиво небе.

— Джия Пенхалоу — каза Себастиан.

Джия вдигна рязко глава. Изправи се на крака, при което папката падна и съдържанието й се разпиля по пода.

— Кой е там?

— Не ме ли позна? — В гласа на Себастиан се долавяше насмешка.

Джия настойчиво се взираше напред. Очевидно бе, че каквото и да гледаше, образът не беше ясен.

— Себастиан — ахна тя. — Все още не са минали два дни.

Джослин мина покрай Себастиан.

— Джия, не слушай нищо от това, което казва. Той е лъжец…

— Твърде рано е — продължи Джия, сякаш тя не бе казала нищо, и Джослин с ужас си даде сметка, че Джия не може нито да я чуе, нито да я види. Сякаш нея изобщо я нямаше. — Може би нямам отговор за теб, Себастиан.

— О, мисля, че имаш — възрази той. — Не е ли така?

Джия изпъна рамене.

— Щом настояваш — заяви тя ледено. — Клеивът обсъди искането ти. Няма да ти дадем нито Джейс Лайтууд, нито Клариса Феърчайлд…

— Клариса Моргенстърн. — Едно мускулче върху бузата на Себастиан играеше.

— Тя е моя сестра.

— Наричам я с името, което предпочита, така както правя и с теб — каза Джия.

— Няма да изтъргуваме собствената си кръв с теб. Не защото смятаме, че е по-ценна от тази на долноземците. Не защото не искаме да си върнем пленниците. А защото не можем да поощряваме твоята тактика на сплашване.

— Сякаш се нуждая от одобрението ви — изсмя се той презрително. — Разбираш какво означава това, нали? Бих могъл да ви изпратя главата на Люк Гароуей, набучена на кол.

Джослин имаше чувството, че някой е забил юмрук в корема й.

— Би могъл — съгласи се Джия. — Ала нараниш ли които и да било от пленниците, това ще означава воина до смърт. А вярваме, че ти имаш точно толкова причини да се боиш от една война с нас, колкото и ние — от война с теб.

— И се заблуждавате дълбоко — каза Себастиан. — Освен това смятам, че ако се поогледате, ще откриете, че няма никакво значение това, че сте решили да не ми предадете Джейс и Клеъри, грижливо опаковани като ранен коледен подарък.

— Какво имаш предвид? — В гласа на Джия се прокраднаха остри нотки.

— О, несъмнено би ми било удобно, ако бяхте решили да ми ги предадете. — По-малко грижи за мен. По-малко грижи за всички ни. Ала, виждаш ли, вече е твърде късно — тях ги няма.

Той завъртя стилито и прозорецът, които бе отворил към Аликанте, се затръшна пред слисаното лице на Джия. Стената отново се превърна в гладък камък.

— Е — заяви Себастиан, прибираики стилито в колана с оръжията си. — Това беше интересно, не мислиш ли?

Джослин преглътна със сухо гърло.

— Ако Джейс и Клеъри не са в Аликанте, къде са тогава? Къде са, Себастиан?- той я погледа в продължение на един миг, а после избухна в смях — чист и студен като ледена вода. Все още се смееше, когато отиде до вратата и излезе навън, оставяйки я да хлопне зад гърба му.

Над Аликанте се беше спуснала нощ и звездите грееха като ярки стражи, караики демонските кули и полузамръзналата вода в каналите да сияят. Ема седеше на перваза в стаята на близнаците, зареяла поглед над града.

Винаги си бе мислила, че когато посети Аликанте за първи път, ще бъде с родителите си; че майкаи ще и покаже местата, които бе познавала като малка — вече затворената Академия, в която беше учила майкаи, къщата на баба и и дядо и. Че баща и ще и покаже паметника на семеиство Карстерс, за които винаги говореше с такава гордост. Никога не си бе представяла, че когато за първи път зърне демонските кули на Аликанте, сърцето и ще прелива от скръб, която сякаш заплашваше да я задуши.

През таванските прозорци струеше лунна светлина и огряваше близнаците. Тиберии беше прекарал целия ден в пристъп на гняв: риташе пречките на бебешкото креватче, когато му казаха, че не може да излезе от къщата, пищеше за Марк, когато Джулиън се опита да го успокои, и наи-сетне заби юмрук в една стъклена кутия за бижута. Беше прекалено малък за целителни руни, така че Ливи го прегърна, за да го задържи неподвижен, докато Джулиън извади с пинсета парченцата стъкло от окървавената ръка на брат си и я превърже внимателно.

Накрая Таи беше рухнал в леглото си, макар и да не заспа, докато Ливи, спокоина както винаги, не легна до него, покриваики превързаната му ръка със своята. Сега спеше, с глава върху възглавницата, обърнат към сестра си. Само когато Тай беше потънал в сън, човек можеше да види колко необикновено красиво дете е, с тъмните си къдрици като от картина на Ботичели и деликатни черти, от които изтощението беше изгладило следите от гняв и отчаяние.