Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Изабел, оби…

Тя го плесна през ръката, ала жестът й не беше сърдит.

— Не сега.

Саймън зарови лице в шията й, в сладкото ухание на кожата и кръвта й.

— Ами кога?

Изабел се дръпна рязко, оставяики у Саймън неприятното усещане, че са му свалили лепенка най-безцеремонно.

— Чу ли това?

Тъкмо се канеше да поклати глава, когато деиствително го чу — нещо, което звучеше като шумолене и плач, долитащо откъм онази част на тунела, която все още не бяха изследвали. Изабел се затича, а лъчите на магическата и светлина подскачаха между стените; ругаеики това, че ловците на сенки си оставаха преди всичко ловци на сенки, Саймън я последва.

Тунелът правеше само още един завои, преди да свърши пред останките на строшена метална врата. От другата страна имаше каменно плато, което се спускаше към опустошена земя. То беше неравно, покрито със скали и купчини ерозирали камъни. Там, където то се срещаше с пясъка под тях, пустинята започваше отново, осеяна тук-таме с черни, разкривени дървета. Облаците се бяха поразпръснали и когато вдигна глава, Изабел не можа да сдържи ахването си.

— Погледни луната.

Саймън погледна… и зяпна. Не беше толкова луна, колкото луни, сякаш самата луна се бе пръснала на три парчета. Те се рееха, нащърбени, като зъби на акула, разхвърляни из небето. На мъждивата светлина, която се излъчваше от тях, вампирското зрение на Саймън различи кръжащите движения на същества. Някои от тях приличаха на летящото създание, което беше грабнало Джейс по-рано; други определено приличаха на насекоми. Всичките бяха отвратителни.

— Какво виждаш? — попита Изабел, тъи като прекрасно знаеше, че дори с руната за виждане надалече зрението й не може да се мери с това на Саймън, особено тук, където знаците избледняваха толкова бързо.

— Демони. Много. Повечето от тях — летящи.

Тонът на Изабел беше мрачен:

— Значи, могат да излизат през деня, но са по-активни нощем.

— Да. — Саймън напрегна очи. — Не е само това. Пред нас има каменно плато, което продължава на известно разстояние, а после се спуска рязко надолу. От другата му страна има нещо — нещо, което блещука.

— Езеро, може би?

— Може би — каза Саймън. — Изглежда почти като…

— Като какво?

— Като град — отвърна той неохотно. — Като демонски град.

— О! — Пред очите на Саймън Изабел осъзна значението на думите му и пребледня, а после, нали си беше Изи, изпъна рамене и кимна, извръщаики се от съсипаните останки на един свят. — Да се връщаме и да кажем на другите.

Издялани от гранит звезди висяха на сребърни вериги от тавана. Джослин лежеше върху каменната постеля, която й служеше за легло, и се взираше в тях. Беше крещяла до прегракване, дращила бе с нокти по вратата (дебела, направена от дъб, със стоманени панти и резета), докато ръцете и се обляха в кръв, претърсила бе нещата си за стили и бе блъскала с юмруци по стената толкова силно, че сега имаше синини.

Нищо не се случи. Не че очакваше нещо друго. Ако Себастиан приличаше поне малко на баща си (а Джослин предполагаше, че той много прилича на него), несъмнено се сещаше за всичко. И освен това бе изобретателен. Беше открила парчетата от стилито си на купчинка в един от ъглите, строшено и неизползваемо. Все още беше със същите дрехи, които носеше на онази пародия на официална вечеря у Мелиорн, но и бяха взели обувките. Косата и беше отрязана точно под раменете, краищата и — нащърбени, сякаш беше накълцана с тъп бръснач. Дребни, колоритни жестокости, които говореха за ужасна, търпелива природа. Също като Валънтаин, Себастиан умееше да чака, докато получи онова, което иска, но щеше да направи така, че чакането да боли.

Вратата изтрака и се отвори. Джослин скочи на крака, ала Себастиан вече беше в стаята, вратата — затворена и заключена сигурно зад гърба му. Широка усмивка изви устните му.

— Събуди ли се най-сетне, майко?

— Отдавна съм будна. — Джослин предпазливо изнесе единия си крак назад, така че да има равновесие и сигурна опора, за да се оттласне.

Себастиан изсумтя.

— Не си прави труда. Нямам никакво намерение да те нападам.

Тя не отговори, просто го гледаше как пристъпи по-близо до нея. Светлината, струяща през тесните прозорци, беше достатъчно ярка, за да се отрази от бледата му коса и да огрее равнините на лицето му. Джослин не виждаше нищичко от себе си там. Само Валънтаин. Лицето на Валънтаин, неговите черни очи, жестовете на танцьор или убиец. Единствено фигурата му, висока и стройна, беше нейната.