Касандра Клеър - Град на небесен огън

Мая протегна ръка към Бат.

— Хартия и химикалка — каза и той и ги подаде. Тя надраска набързо една бележка, откъсна листа и го връчи на едно от по-малките вълчета. — Отнеси го на Лили в хотел "Дюмор". Кажи и, че искам да се срещна с Мориин Браун. Може да избере неутрално място; ние ще го потвърдим преди срещата. Кажи им, че трябва да стане възможно наи-скоро. Животът и на техния, и на нашия представител може би зависи от това.

— Искам да ти бъда сърдита — каза Клеъри.

Двамата с Джейс вървяха по криволичещия тунел, водени от магическата и светлина, която Джейс бе вдигнал високо. Клеъри си спомни първия път, когато той бе сложил един от гладките, издялани камъни в ръката и. "Всеки ловец на сенки трябва да има свой рунически камък."

— О? — Джейс и хвърли предпазлив поглед. Земята под краката им беше излъскана и гладка; стените на коридора се извиваха изящно навътре. На всеки няколко крачки в камъка беше вдълбана нова руна. — И защо?

— Задето рискува живота си. Само че ти всъщност не го направи. Просто си стоеше там и демонът те грабна. Е, да, държеше се отвратително със Саймън.

— Ако всеки път, когато се държа гадно със Саймън, ме грабваше някои демон, да съм умрял още в деня, когато те срещнах.

— Просто… — Клеъри поклати глава. Погледът и се мержелееше от изтощение; до болка копнееше за майка си, за Люк. За дома. — Не знам как стигнах дотук.

— Вероятно бих могъл да се върна по стъпките ни — каза Джейс. — Право напред по коридора на елфите, наляво при унищоженото село, надясно при взривената равнина на прокълнатите, остър обратен завои при купчината мъртви демони…

— Знаеш какво имам предвид. Не знам как стигнах дотук. Животът ми беше най-обикновен. Аз бях най-обикновена…

— Никога не си била обикновена. — Гласът на Джейс беше съвсем тих. Клеъри се запита дали някога ще престане да се замаива от начина, по които от шеговит той внезапно ставаше сериозен и обратното.

— Исках да бъда. Исках да имам нормален живот. — Тя плъзна поглед по себе си — прашни ботуши, изпоцапано боино облекло, оръжия, проблясващи на колана и. — Да отида в художествена академия.

— Да се омъжиш за Саймън? Да имаш шест деца? — В гласа на Джейс се беше прокраднало напрежение. Тук коридорът правеше остър десен завои и той изчезна зад него. Клеъри ускори крачка, за да го настигне…

…и ахна. Бяха се озовали в огромна пещера, изпълнена наполовина от подземно езеро. Разстлана в сенките пред тях, тя беше красива, първото красиво нещо, което Клеъри виждаше, откакто бяха пристъпили в демонското царство. Каменният таван беше набразден от вълни, изваяни от водата, процеждала се с години по него, и грееше с наситеното синьо сияние на биолуминесцентен мъх. Водата отдолу бе също така синя — дълбока, искряща дрезгавина, с колони от кварц, които се издигаха тук-там като кристални стълбове.

Пътеката отвеждаше до неголям плаж от ситен като прашец и мек почти като пепел пясък, които се спускаше към водата. Джейс го прекоси и като коленичи, потопи ръце във водата. Клеъри се приближи зад него, вдигаики малки облачета пясък с ботушите си, и също коленичи, докато той плискаше лицето и врата си, търкайки петната от черна демонска кръв.

— Внимавай… — Клеъри улови ръката му. — Водата може да е отровна.

Джейс поклати глава.

— Не е. Погледни под повърхността.

Езерото беше кристално бистро и дъното му се виждаше съвсем ясно — гладко, с вдълбани по него руни, които излъчваха меко сияние. Руни, които говореха за чистота, изцеление и закрила.

— Съжалявам. — Гласът на Джейс я изтръгна от унеса и. Косата му беше мокра, залепнала по острите извивки на скулите и слепоочията. — Не трябваше да казвам онова за Саймън.

Клеъри натопи ръце във водата и движението на пръстите и изпрати вълнички по повърхността на езерото.

— Искам да знаеш, че не бих си пожелала друг живот — каза тя. — Този живот те доведе при мен.

Загреба вода в шепи и я поднесе към устата си. Тя бе студена и сладка, и възвърна мъничко от намаляващата й енергия.Джейс я дари с една от истинските си усмивки, не просто леко извиване на устните.

— Да се надяваме, че не само мен.

Клеъри търсеше точните думи.

— Този живот е истински. Другият беше лъжа. Сън. Просто…

— Вече не рисуваш — каза той. — Не и откакто започна да тренираш. Не и сериозно.

— Не — тихичко отвърна Клеъри, защото беше вярно.

— Понякога се чудя — рече Джейс. — Баща ми… Валънтаин, имам предвид… той обичаше музиката. Научи ме да свиря. Бах, Шопен, Равел. Спомням си как веднъж го попитах защо всички композитори са мундани. Нямаше ловци на сенки, писали музика. той отвърна, че в душите на мунданите се крие творческа искра, а искрата в нашите души била воинска. И двете не можели да съществуват на едно и също място, така както пламъкът не може да бъде разделен.