Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Върколакът ти е в безопасност — каза той. — Засега.

Джослин решително не обърна внимание на сърцето си, което прескочи един удар. Не позволявай по лицето ти да си проличи каквото и да било. Чувствата са слабост — това беше урокът на Валънтайн.

— Клеъри — продължи Себастиан, — Клеъри също е в безопасност. Ако изобщо те е грижа, разбира се. — той обикаляше около нея с премерена, замислена крачка. — Никога не съм бил съвсем сигурен. В краина сметка маика, която е достатъчно безсърдечна, за да изостави едно от децата си…

— Ти не беше мое дете — избъбри Джослин, а после рязко запуши устата си.

Не се огъвай — помисли си. — Не показвай слабост. Не му давай онова, което иска.

— И все пак задържа кутията каза той. — Знаеш коя кутия имам предвид. Оставих я в кухнята на Аматис за теб — малък подарък, нещо, което да ти напомня за мен. Как се почувства, когато я намери? — той се усмихна и в усмивката му нямаше нищичко и от Валънтаин. Валънтаин беше човешко същество; чудовищно човешко същество. Себастиан беше нещо съвсем различно. — Знам, че всяка година я вадеше и ридаеше над нея — продължи той. — Защо?

Джослин не отвърна и Себастиан протегна ръка зад рамото си, за да докосне дръжката на Моргенстърновия меч, препасан през гърба му.

— Съветвам те да отговаряш. Окото ми няма да мигне да ти отрежа пръстите един по един и да ги използвам, за да поръбя един много малък килим.

Джослин преглътна.

— Плачех над кутията, защото ми бяха отнели детето.

— Дете, за което никога не те е било грижа.

— Не е вярно. Преди да се родиш, аз те обичах. Обичах мисълта за теб. Обичах те, когато усещах биенето на сърцето ти вътре в мен. А после ти се роди и беше…

— Чудовище?

— Душата ти беше мъртва — каза тя. — Видях го в очите ти, когато те погледнах. — Джослин скръсти ръце на гърдите си, потискаики тръпката, заплашваща да разтърси тялото й. — Защо съм тук?

Очите на Себастиан припламнаха.

— Ти ми кажи, след като ме познаваш толкова добре, майко.

— Мелиорн ни упои. Ако се съди по деиствията му, елфите са твои съюзници. При това — от известно време. Вярват, че ти ще победиш във воината с ловците на сенки, и искат да са на страната на победителя; освен това тяхната неприязън към нефилимите е по-отдавнашна и по-силна, отколкото на когото и да било друг от долноземците. Помогнали са ти да нападнеш Институтите; попълнили са редиците ти, докато си набирал нови ловци на сенки с Пъкления бокал. Накрая, когато станеш достатъчно могъщ ти ще ги предадеш и ще ги унищожиш, защото дълбоко в себе си ги презираш. — Последва дълга пауза, в която тя го гледаше хладнокръвно. — Права ли съм?

Видя пулса на шията му, когато той преглътна, и разбра, че е права.

— Кога се досети за всичко това? — процеди той през зъби.

— Нямаше нужда да се досещам. Аз те познавам. Познавах баща ти, а ти си като него, ако не в природата си, то във възпитанието.

Себастиан все още се взираше в нея с бездънни, черни очи.

— Ако не си мислила, че съм мъртъв — каза той, — ако си знаела, че съм жив, щеше ли да ме потърсиш? Щеше ли да ме задържиш?

— Да — отговори Джослин. — Щях да се опитам да те отгледам, да те науча на добро, да те променя. Обвинявам се за това. Винаги съм се обвинявала.

— Щеше да ме отгледаш? — Себастиан примига, почти сънливо. — Щяла си да ме отгледаш, въпреки че си ме ненавиждала?

Тя кимна.

— Мислиш ли, че тогава щях да съм различен? Да приличам повече на нея?

На Джослин й отне един миг, докато разбере.

— Клеъри. Имаш предвид Клеъри. — Причиняваше и болка да изрича името на дъщеря си; Клеъри и липсваше толкова много и в същото време се боеше за нея. Себастиан я обичаше; ако изобщо имаше някого, когото Себастиан обича, това беше сестра му, а ако имаше някои, които знае колко опасно е да бъдеш обичан от човек като Себастиан, това беше Джослин.

— Никога няма да разберем — каза тя наи-сетне. — Валънтаин ни лиши от тази възможност.

— Трябвало е да ме обичаш. — Думите му прозвучаха почти сприхаво. — Аз съм твои син. Би трябвало да ме обичаш и сега, независимо какъв съм, независимо дали съм като нея, или не…

— Така ли? — прекъсна го Джослин. — А ти, ти обичаш ли ме? Само защото съм ти майка?

— Ти не си ми майка— заяви той, изкривил устни. — Ела. Погледни. Нека ти покажа на какво съм способен, благодарение на истинската ми майка.

Себастиан извади едно стили от колана си и Джослин усети как нещо я жегна за миг — понякога забравяше, че е ловец на сенки и може да използва оръдията на ловците на сенки. той започна да рисува върху каменната стена. Руни, които Джослин разпознаваше. Нещо, което всички ловци на сенки можеха да направят. Камъкът стана прозрачен и тя събра сили, за да посрещне онова, което лежеше зад стените.