Касандра Клеър - Град на небесен огън

Отчаяние, помисли си Ема. Това наистина беше правилната дума за самотността в писъците на Тави, за празнотата, която се криеше в гнева на Таи, и плашещото спокоиствие на Ливи. Никое десетгодишно дете не биваше да изпитва отчаяние, ала Ема предполагаше, че няма друг начин да бъдат описани думите, които пулсираха във вените и всеки път, щом се сетеше за родителите си, всеки удар на сърцето й — печална литания: няма ги, няма ги, няма ги.

— Хеи. — Тихият глас, долетял откъм вратата, я накара да вдигне глава. На прага стоеше Джулиън. Собствените му тъмни къдрици, малко по-светли от тези на Таи, бяха разрошени, лицето му беше бледо и уморено на лунната светлина. Изглеждаше ужасно слаб, тънки китки стърчаха от ръкавите на пуловера му. В ръцете си държеше нещо пухкаво. — Те…

Ема кимна.

— Да. Спят.

Джулиън се загледа в леглото на близнаците. Сега, когато беше по-близо до нея, Ема виждаше кървавия отпечатък от ръката на Таи върху му — не беше имал време да се преоблече. В ръцете си стискаше голяма плюшена пчела, която Хелън беше взела от Института, когато Клеивът се върна, за да го претърси. Тиберии я имаше, откакто Ема помнеше. Преди да заспи, крещеше, че си я иска. Джулиън прекоси стаята и се наведе, за да я сложи до гърдите на малкия си брат, а после разплете нежно една от къдриците му, преди да се отдръпне.

Ема улови ръката му и той и позволи да го стори. Кожата му беше студена, сякаш я беше протегнал през прозореца в нощния въздух навън. Ема обърна дланта му и прокара пръст от китката към лакътя му. Беше нещо, което правеха от съвсем малки, когато не искаха да ги хванат, че си говорят по време на уроците. През годините толкова се бяха усъвършенствали, че можеха да напишат дълги съобщения върху дланите и ръцете на другия, и дори върху раменете, през тениските си.

Я-Д-ЕЛ-И? написа тя.

Джулиън поклати глава, все така загледан в Ливи и Таи. Косата му стърчеше на всички страни, сякаш беше заравял пръсти в нея. Ема почувства лекия допир на ръката му над лакътя си.

Н-Е С-Ъ-М Г-Л-А-Д-Е-Н.

— Е, толкова по-зле — заяви Ема и слезе от перваза. — Ела.

Тя го изкара от стаята, на площадката отвън — неголямо пространство със стръмни стъпала, които се спускаха към основната част от къщата. Семеиство Пенхалоу ясно бяха заявили, че децата можеха да си вземат храна винаги когато поискат, ала нямаше точно определени часове за хранене и със сигурност семеиството не сядаше заедно на масата. Всичко се изяждаше набързо на тавана; Тави и даже Дру целите се изпоцапваха и само Джулс отговаряше за разчистването след това, за изпирането на дрехите им и дори за това, да се увери, че изобщо са яли.

В мига, в които вратата се затвори зад гърба им, Джулиън се свлече безсилно до стената и затвори очи, отметнал глава назад. Слабичките му гърди се повдигаха и спускаха учестено под тениската. Ема остана настрани, несигурна какво да направи.

— Джулс?- той я погледна. На слабата светлина, очите му бяха тъмни, обрамчени от гъсти мигли. Ема усещаше, че се мъчи да не заплаче.

Джулиън беше част от наи-ранните и спомени. Родителите им ги бяха оставяли заедно в креватчетата им като бебета; веднъж тя беше успяла да изпълзи навън и си бе прехапала устната, когато се ударила в пода. Не заплакала, но пък Джулиън се разпищял при вида на кръвта и, докато родителите им не пристигнали тичешком. Заедно бяха проходили: Ема първа, както винаги, а Джулиън — след нея, стиснал решително ръката и. Бяха започнали обучението си по едно и също време, заедно бяха получили първите си руни — тази с окото върху дясната ръка при него и върху лявата при нея. Джулиън мразеше да лъже, но ако Ема беше загазила, го правеше заради нея.

Сега бяха изгубили родителите си заедно. Маиката на Джулиън беше умряла преди две години и да гледа как семеиство Блекторн преживява тази загуба, беше ужасно, ала това беше нещо съвсем друго. Беше съсипващо и Ема имаше чувството, че усеща как нещо се троши, как се пръсва на парчета, а после отново зараства, по един нов, различен начин. Те се превръщаха в нещо друго, тя и Джулиън, нещо повече от най-добри приятели и все пак — не и семейство.

— Джулс — повтори тя и улови ръката му. За миг тя просто остана да лежи в нейната, неподвижна и студена; после той стисна китката й с всичка сила.

— Не знам какво да правя. Не мога да се грижа за тях. Тави е още бебе, Таи ме мрази…

— Той е твой брат. И е само на десет години. Не те мрази.

Джулиън си пое накъсано дъх.