Касандра Клеър - Град на небесен огън

Саймън се прокашля шумно.

— Какво казвахте за онези пещери и как било ужасна идея да потърсим убежище в тях?

— Всъщност — изтъкна Алек — това беше само Джейс. — На мен ми се струва отлична идея.

Джейс ги изгледа свирепо и потърка лице, при което успя да размаже демонска кръв върху бузата си.

— Е, нека проверим пещерите. Ще намерим някоя по-малка и ще я огледаме основно, преди да си отдъхнем. Аз ще поема първия пост.

Алек кимна и пое към входа на наи-близката пещера, следван от останалите. Клеъри вървеше до Джейс, които мълчеше, потънал в мисли; под надвисналите над тях облаци косата му проблясваше с убит златен цвят, гърбът на якето му беше раздран там, където ноктите на демона се бяха забили в него. Изведнъж крайчецът на устата му подскочи.

— Какво? — попита Клеъри. — Нещо смешно ли има?

— "Летяща костенурка на смъртта"? Само ти.

— "Само аз"? Това хубаво ли е, или лошо? — попита Клеъри тъкмо когато стигнаха входа на пещерата, зейнал пред тях като огромна, тъмна паст.

Дори и в сенките, усмивката му грееше.

— Съвършено е.

Бяха направили само няколко крачки в тунела, когато пътят им беше препречен от метална врата. Алек изруга и погледна през рамо. Входът на пещерата беше съвсем наблизо и през него Клеъри виждаше оранжево небе и тъмни, кръжащи очертания.

— Не… това е добре. — Джейс се приближи до вратата. — Вижте. Руни.

И наистина — в метала бяха вдълбани руни; някои от тях Клеъри познаваше, други — не. И въпреки това те и говореха, нашепваха и за закрила и отблъсване на демонични сили.

— Това са руни за защита — каза тя. — Защита от демони.

— Много добре. — Саймън погледна неспокоино през рамо. — Защото демоните идват… и то бързо.

Джейс хвърли поглед назад, а после улови вратата и дръпна. Ключалката се строши, посипваики люспи ръжда. Джейс дръпна втори път, още по-силно, и вратата се отвори. Ръцете му проблясваха с потискана светлина; там, където го беше докоснал, металът изглеждаше изгорен.той потъна в мрака от другата страна и останалите го последваха — Изабел, посягаща да извади магическата си светлина, Саймън и накрая Алек, който затръшна вратата зад тях. Клеъри поспря за миг, за да добави заключваща руна — за по-сигурно.

Магическата светлина на Изи лумна, огряваики тунел, които криволичеше и потъваше в мрак пред тях. Стените бяха гладки, мраморен гнаис, в които бяха вдълбани още руни за защита, святост и закрила. Подът беше от излъскан камък и по него се вървеше леко. Докато навлизаха в планината, въздухът ставаше все по-свеж; заразата на демони и мъгла постепенно оставаше назад и ето че Клеъри дишаше така леко, както не бе дишала от пристигането им в това царство.

Наи-сетне се озоваха в просторно кръгло помещение, очевидно дело на човешки ръце. С масивния си сводест таван то приличаше на вътрешността на катедрален купол. В средата имаше отдавна изстинало огнище. В тавана бяха вградени скъпоценни камъни, които грееха меко и изпълваха мястото с мъждива светлина. Изабел свали руническия си камък и го остави да угасне в ръката й.

— Мисля, че това е било скривалище — каза Алек приглушено. — Нещо като последна барикада, където, които и да е живял тук някога, да е в безопасност от демоните.

— Които и да е живял тук някога, е владеел магията на руните — обади се Клеъри. — Не познавам всичките, но мога да усетя какво означават. Това са свещени руни, като тези на Разиел.

Джейс свали раницата от гърба си и я пусна на пода.

— Тази нощ ще спим тук.

По лицето на Алек се изписа съмнение.

— Сигурен ли си, че е безопасно?

— Ще претърсим тунелите. Клеъри, ти идваш с мен. Изабел, Саймън — вие се заемете с източния коридор. — Джейс се намръщи. — Е, ще го наречем източния коридор. Да се надяваме, че това деиства и в демонските царства. — той потупа руната компас върху ръката си — един от първите знаци, които получаваше всеки ловец на сенки. Изабел пусна раницата си на земята, извади две серафимски ками и ги пъхна в калъфите на гърба си.

— Добре.

— Аз идвам с вас — заяви Алек, поглеждайки Изабел и Саймън подозрително.

— Ако настояваш — отвърна Изабел с престорено безразличие. — Трябва обаче да те предупредя, че ще се целуваме в тъмното. Страстни, влажни целуваници.

Саймън изглеждаше стреснат.

— Ще… — започна той, ала Изабел го настъпи с всичка сила по палеца на крака и той млъкна.

— Целуваници? — повтори Клеъри. — Това дума ли е?

Алек имаше вид, сякаш му е прилошало.