Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Няма да я нарани — увери го Магнус. — Джослин имам предвид.

— Би могъл — каза Рафаел. — Той е много луд.

— И защо не би я наранил? — попита Люк; звучеше така, сякаш в него бе стаен страх, които заплашваше да изригне. — Защото му е маика? Не деиства така. Себастиан не действа така.

— Не защото му е майка — обясни Магнус. — А защото е майка на Клеъри. Тя е коз в ръцете му и той няма да се лиши от него толкова лесно.

Вървяха от часове и Клеъри беше изтощена.

Неравната земя затрудняваше ходенето. Хълмовете не бяха високи, ала бяха покрити с шист и остри камъни и по тях нямаше пътеки. Понякога на пътя им се изпречваха равнини от лепкав катран и краката им затъваха почти до глезените, забавяйки стъпките им.

Поспряха, за да пиинат вода и да си сложат руни за сила и сигурна крачка. Мястото беше сухо, пълно с дим и пепел; тук-таме през опожарената земя бавно се влачеше ярка река от лава. Лицата им вече бяха изцапани с пръст и сажди, боиното им облекло — също.

— Пестете водата — предупреди ги Алек, докато затваряше пластмасовата си бутилка. Бяха спрели в сянката на една неголяма планина. Назъбеният и връх беше увенчан с падини и възвишения, които приличаха на корона. — Не знаем колко дълго ще пътуваме.

Джейс докосна гривната около китката си, а после проследяващата руна. Веждите му се сбърчиха.

— Руните, които си сложихме току-що — каза той. — Някои да ми покаже неговата.

С нетърпелив звук Изабел протегна китката си, където малко по-рано Алек беше нарисувал руна за бързина. И примига.

— Избледнява — каза тя; в гласа й внезапно се прокрадна несигурност.

— Моята проследяваща руна също. Както и останалите. — Джейс погледна кожата си. — Мисля, че тук руните избледняват по-бързо. Ще трябва да внимаваме с използването им. Проверявайте, за да сте сигурни кога трябва да бъдат повторени.

— Руните ни за скорост изчезват. — Изабел звучеше подразнено. — Това може да означава цял ден повече ходене. Себастиан може да прави какво ли не с пленниците.

Алек потръпна.

— Няма да го стори — заяви Джейс. — Те са неговата застраховка, че Клеивът ще ни предаде в ръцете му. Няма да им стори нищо, освен ако е сигурен, че това няма да се случи.

— Бихме могли да вървим през цялата нощ — предложи Изабел. — Ще си слагаме руни за будност.

Джейс се огледа наоколо. Под очите му, както и по бузите и челото имаше размазана чернилка, където беше потъркал ръка. От жълто небето постепенно бе станало тъмно-оранжево, осеяно с черни облаци. Клеъри предположи, че вероятно скоро ще се спусне нощ. Зачуди се дали тук дните и нощите бяха същите, или въртенето на тази планета бе по-особено и часовете — различни.

— Когато руните за будност изчезнат, човек рухва — отвърна Джейс. — Ще се изправим срещу Себастиан, все едно страдаме от махмурлук… което изобщо не е добра идея.

Алек също огледа мъртвия пейзаж.

— Значи, ще се наложи да намерим място, където да си починем. Да поспим. Нали така?

Клеъри не чу какво му отговори Джейс. Тя вече се отдалечаваше, препъваики се нагоре по един стръмен хребет. Усилието я накара да се закашля; въздухът беше ужасен, натежал от пепел и дим, ала тя нямаше желание да остане и да слуша спор. Беше изтощена, главата и туптеше и в ума си отново и отново виждаше майкаси. Майка си и Люк, които стояха на балкона, уловени за ръце, и я гледаха с обич.

Успя да се довлече до върха на хребета и спря. От другата страна той се спускаше рязко към плато от сиви скали, което се простираше до хоризонта, осеяно тук-там с купчини шлака и шист. Слънцето се бе снишило в небето, макар че все още имаше същия изгорен оранжев цвят.

— Какво гледаш? — разнесе се глас до лакътя и и когато се обърна, видя Саймън до себе си. той не беше толкова мръсен, колкото останалите (мръсотията като че ли никога не полепваше по вампирите), но косата му беше пълна с прах.

Клеъри посочи тъмните дупки, зеинали в склона на близкия хълм като рани от куршум.

— Мисля, че са входове на пещери — каза тя.

— Изглежда като нещо от ШогМ оГ ШагсгаЙ, нали? — Саймън посочи пустошта наоколо и пепеливото небе. — Само дето не можеш да се махнеш, като го изключиш.

— От много време насам не мога да го изключа. — В далечината Клеъри виждаше Джейс и двамата Лайтууд, които продължаваха да спорят.

— Добре ли си? — попита Саймън. — Така и не сме имали възможност да поговорим, откакто се случи онова с майка ти и Люк…

— Не — отвърна Клеъри. — Не съм добре. Ала трябва да продължа. Ако продължа, успявам да не мисля за него.