Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Не е много далеч. Един, може би два дни пеша.- той отново плъзна гривната около китката си. Алек погледна многозначително първо нея, а после Джейс.

"Ако не мога да склоня Небето, ще вдигна Ада."

— Така няма да я изгубя — каза Джейс и когато Алек не отговори, той сви рамене и пое надолу по хълма. — Да вървим — извика през рамо. — Чака ни дълъг път.

— Моля те, не ми откъсваи ръката — каза Магнус. — Аз си харесвам тази ръка. Имам нужда от нея.

— Хмпф! — отвърна Рафаел, които беше коленичил до него, сложил ръце върху веригата, която свързваше оковата около дясната ръка на Магнус и халката от адамас, забита дълбоко в пода. — Просто се опитвам да помогна. - той дръпна силно веригата; Магнус изскимтя от болка и го погледна яростно. Рафаел имаше тънки, момчешки ръце, но това впечатление беше измамно — притежаваше вампирска сила и в момента я използваше, за да изтръгне веригите на Магнус от земята.

Намираха се в кръгла килия, чиито под беше направен от гранитни, припокриващи се плочи. От вътрешната страна на стените имаше каменни пеики. Не се виждаше врата, макар да имаше прозорци — тесни като амбразури. В тях нямаше стъкла и от дълбочината им можеше да се види колко плътни са стените — наи малко трийсет сантиметра. Магнус се беше събудил в тази стая, заобиколен от тъмни нефилими в червено боино облекло, които прикрепваха веригите му към пода. Преди вратата да хлопне с дрънчене зад гърба им, той беше успял да зърне Себастиан в коридора отвън, ухилил се насреща му като мъртвешка глава.

Сега Люк стоеше пред един от прозорците и се взираше навън. Никои от тях не беше получил чисти дрехи, така че той все още бе облечен в официалния панталон и ризата, които носеше на вечерята в Аликанте. По предницата на ризата му имаше ръждиви петна и Магнус все трябваше да си напомня, че са от вино. Люк имаше измъчен вид, косата му беше разрошена, едното стъкло на очилата му беше пукнато.

— Виждаш ли нещо? — попита Магнус, докато Рафаел минаваше от другата му страна, за да опита дали няма да му е по-лесно да се справи с лявата верига.

Магнус бе единственият, когото бяха оковали. Когато доиде на себе си, Люк и Рафаел вече бяха будни: Рафаел се беше излегнал на една от пеиките, а Люк викаше името на Джослин, докато не прегракна.

— Не — отвърна Люк кратко. Рафаел повдигна вежди. Изглеждаше много млад с разрошената си коса, прехапал долната си устна и стиснал веригата така, че кокалчетата му бяха побелели. Оковите бяха достатъчно дълги, та Магнус да може да седне, но не и да се изправи на крака. — Само мъгла. Сиво-жълта мъгла. Може би планини в далечината. Трудно е да се каже.

— Мислиш ли, че все още сме в Идрис? — попита Рафаел.

— Не — кратко отвърна Магнус. — Не сме в Идрис. Чувствам го в кръвта си.

Люк го погледна.

— Къде сме?

Магнус усещаше огъня във вените си, началото на треската. От нея нервните му окончания изтръпваха, устата му пресъхваше, гърлото го болеше.

— В Едом — отвърна той. — Демонско измерение.

Рафаел пусна веригата и изруга на испански.

— Не мога да те освободя — каза той с видимо раздразнение. — Защо слугите на Себастиан са оковали само теб, но не и нас?

— Защото Магнус се нуждае от ръцете си, за да прави магии — обясни Люк.

Рафаел погледна учудено към Магнус, който размърда вежди насреща му.

— Не го ли знаеше, вампире? Мислех, че досега си го разбрал — достатъчно дълго си живял.

— Може би. — Рафаел приседна на петите си. — Ала никога не съм имал много вземане-даване с магьосници.

Магнус му хвърли поглед, които казваше: "И двамата знаем, че това не е вярно". Рафаел извърна очи.

— Наистина жалко — рече Магнус. — Ако Себастиан си бе научил урока, щеше да знае, че не мога да правя магии тук. Няма никаква нужда от тези. — Той раздрънка веригите като призрака на Марли*.

* Герой от "Коледна приказка " на Чарлс Дикенс. — Бел. прев.

— Ето къде се е криел Себастиан през цялото това време — каза Люк. — Затова не можехме да го проследим. Това е оперативният му щаб.

— Или пък — подметна Рафаел, — е просто място, където ни е захвърлил, за да умрем и изгнием.

— Не би си дал труда — отвърна Люк. — Ако ни искаше мъртви, вече щяхме да сме мъртви. И тримата. Замисля нещо по-голямо. Винаги е така. Само не знам защо… — той не довърши и се загледа в ръцете си; изведнъж Магнус си го спомни много по-млад, с развяваща се коса, разтревожено лице, неспособен да скрива чувствата си.