Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Ние сме парабатаи — изтъкна Алек, когато си възвърна гласа. — Клеивът ще… искам да кажа… то е незаконно.

— О, я стига — подхвърли Джейс. — Клеивът би ти позволил да направиш каквото си поискаш. Виж, всички те обичат. — той махна с ръка към стаята, пълна с ловци на сенки. Те надаваха одобрителни викове, докато Робърт говореше, а някои бършеха просълзените си очи. Някакво момиче на една от по-малките маси държеше плакат, на който пишеше АЛЕК ЛАЙТУУД, ОБИЧАМЕ ТЕ.

— Смятам, че трябва да си направите зимна сватба — каза Изабел, загледана с копнеж в украсата от бели цветя в средата на масата. — Нищо прекалено. Само пет-шестстотин души.

— Изабел — задави се Алек.

Тя сви рамене.

— Е, ти имаш много почитатели.

— О, за бога! — Магнус щракна с пръсти пред лицето на Алек. Черната му коса стърчеше на шипове, а златнозелените му очи пламтяха от раздразнение. — ТОВА НЕ СЕ СЛУЧВА.

— Какво? — зяпна Алек.

— То е просто халюцинация, предизвикана от навлизането ви в демонските царства. Вероятно демон, които се навърта краи входа и се храни със сънищата на пътниците. Желанията имат голяма сила — добави той, разглеждаики отражението си в лъжицата. — Особено най-съкровените ни желания.

Алек се огледа наоколо.

— Това ли е най-съкровеното ми желание?

— Ами да. Баща ти се гордее с теб. Ти си героят на деня. Аз те обичам. И всички те одобряват.

Алек погледна към Джейс.

— Е, добре, ами онова с Джейс?

Магнус сви рамене.

— Не знам. Тази част си е чисто и просто странна.

— Значи, трябва да се събудя. — Алек сложи ръце на масата; пръстенът на семейство Лайтууд грееше върху пръста му.

Всичко изглеждаше толкова истинско, струваше му се истинско… само че не си спомняше нищо от онова, за което говореше баща му. Не помнеше как е надвил

Себастиан, нито как е спечелил войната. Не помнеше как е спасил Макс.

— Макс — прошепна той.

Очите на Магнус потъмняха.

— Съжалявам — каза той. — Желанията на сърцето ни са оръжия, които може да бъдат използвани против нас. Бори се, Алек. — той докосна лицето му. — Не това искаш наистина. Демоните не разбират човешките сърца. Виждат като през разкривено стъкло и ти показват онова, което искаш, ала изопачено и погрешно. Използваи го, за да се изтръгнеш от съня. Животът е пълен със загуби, Александър, но е по-добър от това.

— Господи — каза Алек и затвори очи.

Почувства как светът около него се пропуква, сякаш се опитваше да излезе от черупка. Гласовете наоколо заглъхнаха, заедно с усещането от стола под него, миризмата на храна, шума от ръкоплясканията и накрая — ръката на Магнус, докосваща лицето му.

Коленете му се удариха в земята. той изохка и рязко отвори очи. Наоколо се разстилаше сив пеизаж. Воня на боклук нахлу в ноздрите му и той инстинктивно отскочи назад, в същия миг, в които нещо се извиси над него — надигнала се маса от безформен дим, рои жълти очи, увиснали в мрака. Те се впиха в него, докато той вадеше трескаво лъка си и опъваше тетивата.

Нещото изрева и се втурна напред, връхлитаики го като разбиваща се вълна. Стрелата на Алек полетя и потъна дълбоко в демона от пушек. Пронизващ писък раздра въздуха; създанието затуптя около стрелата, забита дълбоко в него, пипала от дим се мятаха необуздано, сякаш се мъчеха да достигнат небето…

А после демонът изчезна. Алек се изправи с усилие, слагаики нова стрела в тетивата, и се завъртя, оглеждаики местността, в която се намираше. Тя приличаше на снимките от повърхността на луната, които беше виждал — изровена и покрита с пепел, а над нея бе надвиснало опърлено небе, сиво и жълто, безоблачно. Ниско в него висеше оранжево слънце — отдавна изгаснал въглен.

Потискаики надигналата се паника, Алек изтича до върха на наи-близкия хълм и се спусна от другата страна. Облекчението го заля като вълна. Между две възвишения от пепел и скали имаше падина и там видя Изабел, мъчеща се да се изправи. Алек се запрепъва надолу по стръмния хълм и я прегърна със свободната си ръка.

— Из.

Тя издаде звук, които подозрително приличаше на подсмърчане, и се отдръпна от него.

— Добре съм. — По лицето и имаше следи от сълзи и Алек се зачуди какво ли бе видяла. "Желанията на сърцето ни са оръжия, които може да бъдат използвани против нас."

— Макс? — попита той.

Изабел кимна. Очите и грееха от неизплакани сълзи и гняв. Разбира се, че щеше да е гневна. Изабел мразеше да плаче.

— И аз — каза Алек, а после, чул звук от стъпки, се обърна рязко, бутваики Изабел зад гърба си.