Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Аз… — започна Клеъри, но не довърши, усетила, че лекичко и се вие свят. — Просто не си спомням да ми е предлагал.

Джонатан коленичи и подръпна косата на Вал. Тя си пееше под носа и правеше купчинка от маргаритки. Клеъри примига… толкова бе сигурна, че са глухарчета.

— О, не съм сигурен, че изобщо го е направил — отвърна Джонатан нехаино. — Всички просто знаехме, че накрая ще се съберете. Беше неизбежно.

— Ала аз би трябвало да избера — почти прошепна тя. — Би трябвало да мога да кажа "да".

— Е, точно това щеше да му кажеш, нали? — попита Джонатан, загледан как маргаритките се полюшват на вятъра. — И като стана дума, мислиш ли, че Изабел ще излезе с мен, ако я поканя на среща?

Дъхът на Клеъри секна.

— Ами Саймън?

Джонатан я погледна, слънцето грееше ярко в очите му.

— Кой е Саймън?

Клеъри усети как земята пропада под краката и. Протегна ръка, сякаш за да се улови за брат си, ала пръстите и преминаха през него. той беше безтелесен като въздуха. Зелената морава и златното имение, момчето и момичето на тревата — те всички отлетяха надалече и тя се препъна и падна; лактите и се удариха в земята и по ръцете й се разля остра болка.

Давейки се, Клеъри се претърколи настрани. Лежеше върху къс гола земя; натрошени черни скали стърчаха от нея, наоколо се извисяваха овъглените отломки на каменни къщи. Небето имаше цвят на бяло-сива стомана, прорязано от черни облаци, като вени на вампир. Това беше мъртъв свят — свят, от които бяха изцедени всеки цвят… и последната капчица живот. Клеъри се сви на земята, виждаики пред себе си не скелета на един разрушен град, а очите на брата и сестрата, които никога нямаше да има.

Саймън стоеше до прозореца и се взираше в ширналия се пред него Манхатън.

Беше впечатляваща гледка. От последния етаж на "Каролина" погледът стигаше чак отвъд "Сентрал Парк“, до музея "Метрополитън" и многоетажните сгради в центъра. Спускаше се нощ и светлините на града греиваха една по една, като леха от електрически цветя.

Електрически цветя. Саймън се огледа наоколо, мръщеики се замислено. Хубав израз; може би трябваше да го запише. Тези дни изобщо не му оставаше време да работи върху текстовете на песните си; цял куп други неща поглъщаха времето му — турнета, рекламни появи, раздаване на автографи. Понякога му беше трудно да си спомни, че основната му работа е да прави музика.

И все пак. Това си беше готин проблем. Притъмняващото небе превърна прозореца в огледало. Саймън се усмихна на отражението си в стъклото. Разрошена коса, дънки, класическа тениска; виждаше и стаята зад себе си: цели акри дървен под, лъскава стомана и кожени мебели, а на стената — една-единствена елегантна картина в златна рамка. Шагал*. Любимата на Клеъри — меки розови, сини и зелени тонове, контрастиращи рязко с модерното излъчване на апартамента.

* Прочут руско-френски художник от двайсети век, представител на ранния модернизъм. — Бел. прев.

На кухненския плот имаше ваза с хортензии, подарък от майкаму, с които го поздравяваше, че предишната седмица беше свирил със "Степин Реизър". "Обичам те — пишеше на бележката. — Гордея се с теб."

Саймън примига насреща им. Хортензии; странно. Ако изобщо имаше любимо цвете, това бяха розите и майкаму го знаеше. той се извърна от прозореца и се вгледа по-внимателно във вазата. Деиствително бяха рози. Тръсна глава, за да я проясни. Бели рози. От самото начало си бяха бели рози. Точно така.

Чу потракване на ключове и вратата се отвори, пропускаики дребничко момиче с дълга червена коса и ослепителна усмивка.

— О, боже — каза Клеъри, полусмееики се, полузапъхтяна. Затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. — В лобито е същински зоопарк. Пресата, фотографи; тази вечер ще е истински подвиг, ако успеем да излезем.

Тя прекоси стаята, пускаики ключовете си на масата. Носеше дълга рокля — жълта коприна с щамповани пъстроцветни пеперуди, в червената и коса имаше шнола с формата на пеперуда. От нея се излъчваше топлота и обич и когато се приближи до него, вдигна ръце и той се наведе, за да я целуне. Както правеше всеки път когато тя се прибереше у дома. Миришеше на Клеъри — парфюми и тебешир, а по пръстите и имаше пъстри петна. Тя ги зарови в косата му, докато се целуваха, и го придърпа надолу, разсмиваики се, без да откъсва устни от неговите, когато той едва не изгуби равновесие.

— Ще се наложи да започнеш да носиш токчета, Фреи — заяви той, допрял устни до бузата й.