Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Мразя токчета. Ще трябва или да го преглътнеш, или да ми купиш преносима стълба — отвърна тя и го пусна. — Освен ако не искаш да ме смениш с някоя наистина висока почитателка.

— Никога. — той прибра кичур коса зад ухото и. — Нима една наистина висока почитателка ще знае всичките ми любими храни? Ще си спомня ли времето, когато спях в легло с формата на състезателна кола? Ще знае ли как наи-безмилостно да ме бие на "Скрабъл"? Ще е съгласна ли да търпи Мат и Кърк, и Ерик?

— Една почитателка на драго сърце ще търпи Мат и Кърк, и Ерик. И дори нещо повече.

— Е, хаиде сега. — Саймън се ухили широко. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно.

— Все някак ще оцелея. — Тя свали очилата му и ги сложи на масата. Очите, които се вдигнаха към неговите, бяха тъмни и големи. Този път целувката беше по-гореща. Ръцете му се обвиха около нея и я придърпаха, докато тя прошепваше: — Обичам те; винаги съм те обичала.

— И аз те обичам — отвърна той. — Господи, обичам те, Изабел.

Усети как тя се вкамени в обятията му, а после по света наоколо плъзнаха черни линии, като пукнато стъкло. В ушите му отекна пронизителен вои и той политна назад, препъна се и започна да пропада, без да се удари в земята, премятаики се в мрака до безкрай.

— Не надничай, не надничай…

Изабел се разсмя.

— Не надничам.

Върху очите и имаше длани — дланите на Саймън, тънки и гъвкави. Ръцете му бяха около нея и те вървяха заедно напред, смееики се. Беше я сграбчил в мига, в които тя пристъпи през входната врата, обвиваики ръце около нея, докато торбите с покупките й тупваха на пода.

— Имам изненада за теб — каза той с широка усмивка. — Затвори очи. Не поглеждай. Не, сериозно. Не се шегувам.

— Мразя изненадите — запротестира Изабел. — Знаеш го.

Изпод краичетата на дланите му виждаше ръба на килима. Самата тя го беше избрала — дебел, яркорозов и пухкав. Апартаментът им беше малък и уютен, истинска смесица от Изабел и Саймън: китари и мечове катана, класически плакати и електриково-розови покривки на леглата. Когато се преместиха да живеят заедно,

Саймън беше взел котарака си, Иосарян — Изабел се бе възпротивила, ала всъщност тайничко й беше приятно: след като си тръгна от Института, Чърч й липсваше.

Розовият килим изчезна и токчетата и изчаткаха върху плочките по пода на кухнята.

— Окей — заяви Саймън и свали ръце. — Изненада!

— Изненада!

Кухнята беше пълна с хора: родителите и, Джейс, Алек и Макс, Клеъри, Джордан и Мая, Кърк, Мат и Ерик. Магнус държеше сребърен бенгалски огън и го размахваше, намигваики и, така че навсякъде летяха искри и се приземяваха по каменните плотове и върху тениската на Джейс, от което той изскимтя. Клеъри държеше плакат, върху които с разкривени букви пишеше:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, ИЗАБЕЛ.

Тя го вдигна високо и го развя.

Изабел се обърна обвинително към Саймън.

— Ти си го планирал!

— Естествено, че бях аз. — той я придърпа към себе си. — Ловците на сенки може и да не ги е грижа за рождените дни, но не и мен. — Целуна я по ухото и прошепна: — Ти трябва да имаш всичко, Изи. А след това я пусна и дойде ред на семейството й.

Последва същинска вихрушка от прегръдки, подаръци и торта — направена от Ерик, когото, оказа се, доста го биваше в сладкарството, и украсена от Магнус със светеща глазура, която беше по-вкусна, отколкото изглеждаше. Робърт беше обвил ръце около Мерис, а тя се облягаше на него и гледаше със задоволство и гордост как Магнус разрошва косата на Алек с една ръка, докато се мъчи да убеди Макс да си сложи парти шапка. Макс, с цялото самообладание на деветгодишен, отказваше категорично. Той отмахна нетърпеливо ръката на Магнус и каза:

— Изи, аз направих плаката. Видя ли плаката?

Изи погледна към написания на ръка плакат, които лежеше на масата, доволно омацан с глазура. Клеъри й намигна.

— Страхотен е, Макс. Благодаря ти.

— Щях да напиша кои рожден ден ти е, но Джейс каза, че след двайсет си просто стара, така че нямало значение.

Джейс, който тъкмо поднасяше вилицата към устата си, спря с ръка във въздуха.

Така ли съм казал?

— Получаваш десетка за опита да ни накараш да се почувстваме древни. — Саймън отметна косата си назад, усмихваики се на Изабел, и тя почувства как в гърдите я жегва болка — толкова много го обичаше, задето беше направил това за нея, задето тя винаги бе в мислите му. Не можеше да си спомни време, когато да не го е обичала или да не му е имала Доверие, а той никога не и бе давал повод за обратното.