Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Би искал да узнаеш, предполагам, че сестра ти и осиновеният ти брат току-що напуснаха това място. Откриха пътя към Едом. Идват при теб.

Лицето на Себастиан се разкриви във вълча усмивка.

— И не те накараха да обещаеш, че няма да ми съобщиш, че са идвали в двореца ти?

— Накараха ме — отвърна кралицата. — Но не споменаха да не ти съобщавам, че са си тръгнали оттук.

Себастиан се разсмя.

— Убиха един от моите рицари — продължи кралицата. — Проляха кръвта му пред трона ми. Вече не мога да ги достигна. Знаеш, че хората ми не могат да оцелеят в отровните земи. Ти ще трябва да отмъстиш вместо мен.

Светлината в очите на Себастиан се промени. Кралицата откраи време намираше онова, което той изпитваше към сестра си и към Джейс, за истинска загадка, но пък самият Себастиан бе още по-голяма мистерия. Преди да се появи и да и направи предложението си, тя никога не бе обмисляла истински съюз с ловци на сенки. Тяхното особено чувство за чест ги правеше ненадеждни. Именно липсата на чест у Себастиан я караше да му има доверие. Деликатното умение на предателството беше втора природа за феите, а за Себастиан лъжите бяха изкуство.

— Ще служа на интересите ти във всяко отношение, моя кралице — заяви той. — Много скоро твоите и моите хора ще властват над този свят и когато това стане,ще можеш да отмъстиш на всеки, който някога те е засегнал.

Тя му се усмихна. Снегът в тройната и зала все още аленееше от кръв, а тя все още усещаше меча на Джейс Лайтууд да опира в гърлото и. Не беше истинска усмивка, ала тя бе достатъчно мъдра, за да остави красотата си да работи за нея, понякога.

— Обожавам те.

— Да. — Очите на Себастиан проблеснаха, цветът им — като тъмни облаци. Кралицата се запита за миг дали той мисли за тях двамата като нея — любовници, които, дори когато се намираха в прегръдките си, опираха нож в гърба на другия, готови да го пронижат и предадат. — А аз обичам да бъда обожаван. — той се ухили широко. — Радвам се, че идват. Нека дойдат.

Цялата земя е изгорена със сяра и със сол, та нито се сее, нито произраства, и никаква трева не никне на нея…

Клеъри стоеше на една сенчеста морава, която се разстилаше по склона на полегатия хълм. Небето над главата и бе съвършено синьо, осеяно тук-таме с бели облаци. Пред нея се простираше каменна пътечка, водеща до входната врата на голямо имение, изградено от камъни с мек, златист цвят.

Тя отметна глава назад и погледна нагоре. Къщата беше прекрасна. На лъчите на пролетното слънце камъните имаха цвят на масло, покрити с увивни рози, нацъфтели в червено, златисто и оранжево. Балкони от ковано желязо с меки извивки покриваха фасадата; имаше две сводести врати от дърво с цвят на бронз, покрити с изящно резбовани криле. Криле за рода Феърчайлд — разнесе се мек, успокояващ глас в ума и. — Това е имение на рода Феърчайлд. Издигало се е тук в продължение на четиристотин години и ще се издига още четиристотин.

— Клеъри! — майкаи се появи на един от балконите, облечена в елегантна рокля с цвят на шампанско; червената и коса беше разпусната и тя изглеждаше млада и красива.

По голите й ръце лъкатушеха черни руни.

— Какво ще кажеш? Не е ли просто великолепно?

Клеъри проследи погледа на майкаси натам, където поляната отново ставаше равна. Там, в края на една пътека, от двете страни на която бяха подредени дървени пеики, се издигаше арка от рози. По пътеката бяха пръснати бели цветя (онези, които растяха само в Идрис) и напояваха въздуха със сладкото си ухание.

Клеъри отново погледна към майкаси, която вече не беше сама на балкона.

Люк стоеше зад нея, обвил ръка около кръста и. Беше по риза с навити ръкави и официален панталон, сякаш наполовина облечен за парти. По неговите ръце също имаше руни — за късмет, за прозорливост, за сила, за любов.

— Готова ли си? — извика той на Клеъри.

— За какво? — попита тя, ала двамата на балкона не я чуха. Усмихнати, те потънаха в къщата и Клеъри направи няколко стъпки по пътеката.

— Клеъри!

Тя се обърна рязко. той вървеше към нея по тревата — тънък, с бяло-руса коса, която грееше на слънцето, облечен в официални черни дрехи, със златни руни по яката и маншетите. Усмихваше се широко, на бузата му имаше малко петънце; беше вдигнал ръка, за да се предпази от яркото слънце.

Себастиан.

Беше съвсем същият и въпреки това — съвсем различен. Очевидно беше себе си и все пак самите му черти сякаш се бяха променили — костите му като че ли не бяха така остри, кожата му — не бледа, а помургавяла от слънцето, очите му…