Касандра Клеър - Град на небесен огън

Измежду пръстите му се разляха лъчи и в същия миг Клеъри усети как до нея Саймън настръхна.

— Какво има? — прошепна тя.

— Нещо се движи. — Той посочи към сенките пред тях. — Ей там.

Клеъри присви очи, ала не видя нищо; вампирското зрение на Саймън беше по-добро дори от нефилимското. Възможно наи-тихо, тя извади Хеосфорос от ножницата и направи няколко крачки напред, като се придържаше в сенките покраи стените. Джейс и Алек бяха потънали в разговор; тя докосна Изабел по рамото и и прошепна:

— Тук има някой. Или нещо.

Вместо отговор, Изабел се обърна към брат си и му даде знак — сложно движение с пръстите. По очите на Алек си пролича, че я е разбрал, и той начаса се обърна към Джейс. Клеъри си спомни първия път, когато ги видя в "Пандемониум" — годините на практика ги бяха слели в едно цяло, те мислеха заедно, движеха се заедно, дишаха заедно, биеха се заедно. Клеъри неволно се зачуди дали, независимо какво се случеше, независимо колко отдаден ловец на сенки станеше, тя нямаше винаги да си остане не съвсем от техния калибър…

Алек рязко свали ръка и светлината угасна. Едно проблясване, една искра и изчезна от мястото си до Клеъри. Клеъри се завъртя рязко, стиснала Хеосфорос, и чу шум от боричкане, нещо тупна, а после се разнесе съвсем човешко стенание на болка.

— Спри! — извика Саймън и изведнъж наоколо лумна светлина.

Беше като светкавица на фотоапарат и на Клеъри и трябваше миг, докато очите и привикнат. Постепенно картината около нея започна да се прояснява: Джейс, вдигнал руническия си камък, които пръскаше лъчи наоколо като малко слънце. Алек, прицелил се с лъка си, и Изабел, стиснала дръжката на камшика си, които се бе увил около глезените на дребна фигура, сгушена до стената на тунела — момче, чиято бледоруса коса се къдреше над леко заострените му уши…

— О, господи! — Клеъри прибра оръжието си и забърза напред. — Изабел… спри. Всичко е наред — каза тя, приближавайки се до момчето.

Дрехите му бяха изпокъсани и омацани, краката му — боси и почернели от мръсотия. Ръцете му също бяха голи и по тях имаше следи от руни. Нефилимски руни.

— В името на Ангела! — Камшикът на Изабел се плъзна обратно в ръката и, Алек отпусна лъка си. Момчето вдигна глава и се намръщи.

— Ти си ловец на сенки? — попита Джейс невярващо.

Момчето се намръщи още повече. В изражението му имаше гняв, но още повече — мъка и страх. Нямаше никакво съмнение кои е. Имаше същите фини черти като сестра си, същата ъгловата брадичка и пшеничено бяла коса, къдреща се по краичетата. Беше на около шестнаисет години, спомни си Клеъри. Изглеждаше по-млад.

— Това е Марк Блекторн — каза тя. — Братът на Хелън. Погледнете лицето му. Погледнете ръката му.

За миг Марк изглеждаше объркан. Клеъри докосна безименния си пръст и в очите му припламна разбиране. той вдигна слабичката си дясна ръка. На четвъртия пръст проблясваше семеиният пръстен на рода Блекторн, с преплетените тръни, гравирани върху него.

— Как се озова тук? — попита Джейс. — Откъде разбра как да ни намериш?

— Бях с Ловците в подземието — отговори Марк с нисък глас. — Чух Гуин да казва на неколцина от другите, че сте в тронната зала. Отдалечих се незабелязано от тях — те не ми обръщаха внимание. Търсех ви и така се озовах… тук. — той махна с ръка към тунела. — Трябваше да говоря с вас. Трябваше да науча какво е станало със семейството ми. — Въпреки че беше в сянка, Клеъри видя, че лицето му се обтегна. — Елфите ми казаха, че всички са мъртви. Вярно ли е?

Последва потресено мълчание и Клеъри ясно прочете паниката в очите му, докато те се стрелкаха от сведения поглед на Изабел към безизразното лице на Джейс и напрегнатото тяло на Алек.

— Значи, е вярно, нали? Семейството ми…

— Баща ти беше превърнат. Ала братята и сестрите ти са живи — отговори Клеъри. — В Идрис са. Избягаха. Добре са.

Ако беше очаквала лицето на Марк да придобие облекчено изражение, остана разочарована. Той пребледня.

— Какво?

— Джулиън, Хелън, останалите — всички са живи. — Клеъри сложи ръка на рамото му; той трепна и се отдръпна. — Живи са и се тревожат за теб.

— Клеъри. — В гласа на Джейс се долавяха предупредителни нотки.

Клеъри го погледна през рамо; несъмнено да кажат на Марк, че братята и сестрите му са живи, бе най-важното в момента.

— Ял ли си нещо, откакто си при елфите? — попита Джейс и се приближи, за да надникне в лицето му. Марк се дръпна рязко, ала не преди Клеъри да чуе как Джейс си пое остро дъх.