Касандра Клеър - Град на небесен огън

Намираха се в просторна пещера, чиито покрив се губеше в сенки високо над тях, а стените и блещукаха с фосфоресцираща светлина. От мястото, където бяха застанали, тръгваха четири пътя — този зад тях и още три. Единият беше широк и гладък и водеше право напред. Този отляво грееше със зелени листа и ярки цветя и на Клеъри и се стори, че в далечината зърва късче синьо небе. Сърцето и копнееше да поеме по него. И наи-сетне — наи-тъмният от трите, тесен тунел, около чиито вход се виеше бодлива тел, а от двете му страни растеше трънлив плет. На Клеъри и се стори, че в края му вижда мрак и звезди.

Алек се изсмя отсечено.

— Ние сме ловци на сенки. Знаем старите истории. Това са Трите пътя. — Виждаики озадаченото изражение на Клеъри, той поясни: — Елфите не обичат таините им да излизат наяве, ала понякога човешките музиканти са успявали да вплетат таините им в древни балади. Има една, наричана "Томас Стихотвореца", за мъж, отвлечен от кралицата на феите…

— Едва ли бих го нарекла "отвличане" — възрази кралицата. — Доиде напълно доброволно.

— Завела го на място, откъдето тръгвали три пътя и му казала, че единият отвежда в Рая, другият — във владенията на елфите, а третият — в Ада. "О, виждате ли онази тясна пътека, обрасла в храсти и трънаци? Тя води към добродетелта, ала малцина отклоняват се по нея." — Алек посочи тесния тунел.

— Отвежда в света на мунданите — каза кралицата със сладък глас. — На вас той ви се струва достатъчно райско място.

— Ето как Себастиан е стигнал до Елмазената цитадела и как е успял да доведе подкрепления, които Клеивът не можа да види — с отвращение каза Джейс. — Използвал е този тунел. Воините му са чакали тук, във владенията на феите, където не може да бъдат проследени, и са преминали, когато се е нуждаел от тях. — той изгледа кралицата мрачно. — Много нефилими умряха заради теб.

— Смъртните — отвърна кралицата. — Те умират.

Без да й обръща внимание, Алек посочи засенчения с листа тунел.

— Този води в земята на елфите. А това — при тези думи той махна напред — е пътят към Ада. Там, където отиваме.

— Бях чувал, че бил застлан с добри намерения — подхвърли Саймън.

— Стъпи на него и ще откриеш, дневни вампире — каза кралицата.

Джейс завъртя върха на меча, опрян в гърба й.

— Какво ще ти попречи в мига, в които си тръгнем, да предупредиш Себастиан, че идваме?

Кралицата не издаде никакъв звук на болка, само устните и изтъняха. В този миг тя изглеждаше стара, въпреки младостта и красотата на лицето й.

— Уместен въпрос. А и да ме убиеш, други от Двора ще му разкажат за вас и той ще се досети за намеренията ви, защото е умен. той ще узнае и вие не можете да го избегнете, освен ако не избиете всички елфи в Двора.

Джейс не помръдваше. Все така държеше меча си в ръка, острието — опряно в гърба на кралицата. Светлината на оръжието огряваше лицето му и изваиваше красотата му във възвишения и долини, подчертаваше остротата на скулите и ъгъла на челюстта. Улавяше връхчетата на косата му и ги разпалваше, сякаш той носеше корона от горящи тръни.

Клеъри го гледаше, гледаха го и другите, доверяваики му се безмълвно. Каквото и решение да вземеше, те щяха да го подкрепят.

— Е, хаиде — каза кралицата. — Не си способен на такова клане. Винаги си бил най-нежното дете на Валънтайн.

Очите и се спряха за миг върху Клеъри, ликуващи. "Ти криеш тъмно сърце, дъще на Валънтайн."

— Закълни се — заяви Джейс. — Знам какво означават обещанията за твоята раса. Знам, че не можеш да лъжеш. Закълни се, че няма да кажеш нищо на Себастиан и че няма да позволиш никой в Двора ти да го стори.

— Заклевам се — каза кралицата. — Заклевам се, че никои в Двора ми няма да му каже, с дума или дело, че сте били тук.

Джейс отстъпи назад и отпусна оръжие.

— Знам, че според теб ни изпращаш на сигурна смърт. Ала ние няма да умрем толкова лесно. Няма да изгубим тази воина. И когато победим, ще накараме теб и хората ти да ни платите с кръвта си за стореното.

Усмивката на кралицата се стопи. Те се извърнаха от нея и безмълвно поеха по пътя, отвеждащ в Едом; Клеъри хвърли поглед през рамо и видя очертанията на кралицата — съвършено неподвижна, тя гледаше как се отдалечават, а очите и горяха.

Коридорът завиваше далеч пред тях; изглеждаше така, като че беше вдълбан в скалата с огън. Докато петимата вървяха напред в пълно мълчание, бледите каменни стени краи тях постепенно потъмняваха, опръскани тук-там с въгленовочерно, сякаш самата скала бе горяла. Гладкият под започна да става все по-каменист, под подметките им хрущеше чакъл. Фосфоресциращите светлинки в стената взеха да гаснат и Алек извади руническият камък от джоба си и го вдигна над главата си.