Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Джейс — обади се Алек, отпуснал лък до себе си. — Джейс, трябва да го оставим да си върви, преди Ловът да забележи, че го няма.

— Така е — съгласи се Джейс и се поколеба. Клеъри го видя как улови ръката на Марк и сложи магическата си светлина в шепата му, където тя трепна за миг, преди да продължи да грее равномерно. — Вземи я — каза Джейс. — Защото в Земята под хълма може да е тъмно, а годините са дълги.

Марк остана неподвижен в продължение на един миг, стиснал руническия камък в ръката си. Изглеждаше толкова крехък на треперливата светлина, че сърцето на Клеъри заби като чук, отказващо да повярва — несъмнено можеха да му помогнат, та те бяха нефилими, не изоставяха другарите си. А после той се обърна и побягна, отдалечавайки се от тях с безшумни боси стъпки.

— Марк… — прошепна Клеъри, но не продължи — него го нямаше. Сенките го бяха погълнали, виждаше се подскачащият светлик на руническия камък, докато и той се сля с мрака. Клеъри вдигна очи към Джейс. — Какво искаше да кажеш с това "земята под хълма"? Защо го каза?

Джейс не и отговори; изглеждаше потресен. Клеъри се зачуди дали Марк, крехък, осиротял и самотен, не му напомняше за самия него.

— Земята под хълма е царството на феите — обясни Алек. — Едно много, много старо име за него. Той ще се оправи — добави към Джейс. — Ще се оправи.

— Ти му даде магическата си светлина — каза Изабел. — Откраи време имаше тази магическа светлина…

— Маината и на магическата светлина — изруга Джейс и стовари ръка върху стената на пещерата; за миг лумна светлина и той отдръпна ръка. Очертанията и бяха прогорени върху камъка на тунела, а дланта му все още грееше, сякаш кръвта в пръстите му фосфоресцираше. От гърлото му се откъсна странен, задавен смях. — И без това не се нуждая от нея.

— Джейс. — Клеъри сложи ръка върху неговата. той не я отдръпна, но и не реагира. Клеъри понижи глас: — Не можеш да спасиш всички.

— Може би не мога — отвърна той, а светлината в ръката му помръкна. — Но би било хубаво за разнообразие да спася поне някого.

— Хеи — обади се Саймън. По време на срещата с Марк той беше необикновено тих и сега Клеъри се сепна. — Не знам дали го виждате, обаче в края на тунела има… има нещо.

— Светлина? — Гласът на Джейс беше пропит от сарказъм. Очите му проблясваха.

— Тъкмо обратното.

Саймън тръгна натам и след кратко колебание Клеъри свали ръка от тази на Джейс и го последва. Тунелът продължаваше право напред, а после правеше лек завои. Именно там Клеъри видя онова, което трябва да бе видял и Саймън, и се закова на място.

Мрак. В края на тунела бушуваше вихър от мрак. Нещо се движеше в него и оформяше тъмнината така, както вятърът оформя облаците. Освен това Клеъри го чуваше — бученето и тътена на мрака, като звук на реактивни двигатели.

Останалите също се приближиха и те застанаха един до друг, загледани в мрака. Гледаха го как се движи. Завеса от сянка, а от другата й страна — неизвестното. Алек бе този, които проговори, загледан със страхопочитание във вихрушката от сенки. Въздухът, който нахлуваше в тунела, беше парещо горещ, като черен пипер, хвърлен в сърцето на бушуващ огън.

— Това — заяви той, — е най-откаченото нещо, което сме правили някога.

— Ами ако е невъзможно да се върнем? — попита Изабел.

Рубинът около шията и туптеше, засиял като червен светофар, и огряваше лицето й.

— Тогава поне ще бъдем заедно — отвърна Клеъри и огледа спътниците си. Протегна се и улови ръката на Джейс, които стоеше от едната и страна, и тази на Саймън, които бе от другата, и ги стисна здраво. — Ще преминем заедно и от другата страна ще се държим заедно. Окей?

Никои не и отговори, ала Изабел улови свободната ръка на Саймън, а Алек — тази на Джейс. Те останаха така в продължение на един миг, загледани напред. Клеъри усети как ръката на Джейс стиска нейната, един почти недоловим натиск.

След това те пристъпиха напред и сенките ги погълнаха.

— Огледалце, огледалце — каза кралицата, слагаики ръка върху огледалото. — Покажи ми моята Утринна звезда.

Окачено на стената в спалнята и, огледалото беше обрамчено от венци — рози, на които никой не беше махнал бодлите.

Мъглата във вътрешността му се сгъсти и от него надникна острото лице на Себастиан.

— Прекрасна моя. — Гласът му беше спокоен и овладян, макар че по лицето и дрехите му имаше кръв. Мечът беше в ръката му, звездите по острието му — опръскани с алено. — В момента съм… малко зает.