Касандра Клеър - Град на небесен огън

Изабел се плъзна от стола, на които седеше, и коленичи пред малкия си брат. Виждаше отражението им в стоманата на хладилника — неината тъмна коса, подстригана до раменете (смътно си спомняше как преди години тя се спускаше до кръста й), и Макс, с очила и кестеняви къдрици.

— Знаеш ли на колко години съм? — попита тя.

— На двайсет и две — отвърна той с глас, които говореше, че не разбира защо изобщо му задава такъв глупав въпрос.

Двайсет и две, помисли си Изабел. Тя винаги беше седем години по-голяма от Макс. Макс изненадата. Макс, малкият брат, когото не бе очаквала.

Макс, който сега би трябвало да е на петнайсет.

Изабел преглътна, обзета от внезапен студ. Останалите все така бъбреха и се смееха наоколо, ала смехът и се струваше далечен и кънтящ, сякаш идваше от голямо разстояние. Виждаше Саймън — облегнат на кухненския плот, той бе скръстил ръце на гърдите си и я гледаше с непроницаеми тъмни очи.

— Мъничкият ми — прошепна тя. — Мъничкият ми Макс, моля те, моля те, остани.

— Винаги ще бъда на девет. — Макс докосна лицето и и пръстите му преминаха през нея, сякаш през дим. — Изабел? — каза той със затихващ глас, а после изчезна.

Изабел усети как коленете и омекват и се отпусна на земята. Наоколо нямаше смях, нямаше кухня с красиви плочки, само сива пепел и почернели скали. Тя вдигна ръце, за да спре сълзите си.

В Залата на съглашението висяха сини знамена, позлатени от герба с формата на пламък на рода Лайтууд. Четири дълги маси бяха подредени една срещу друга, а в средата се издигаше ораторска катедра, украсена с мечове и цветя.

Алек седеше на наи-дългата маса, на наи-високия стол. От лявата му страна беше Магнус, от дясната — цялото му семеиство. Изабел и Макс; Робърт и Мерис; Джейс, а до него — Клеъри. Тук бяха и братовчедите Лайтууд, някои от които не беше виждал от дете. Те всички грееха от гордост, ала никой — повече от баща му.

— Синът ми — повтаряше той пред всеки, които бе готов да го слуша — сега беше хванал натясно консула, които тъкмо минаваше покраи масата им с чаша вино в ръка. — Синът ми спечели битката — ето го там, моят син. Кръвта на Лайтууд си казва думата; в нашия род винаги сме били бойци.

Консулът се разсмя.

— Запази го за речта си, Робърт — каза тя и смигна на Алек над ръба на чашата.

— О, господи, речта! — повтори Алек ужасено и закри лице в ръцете си.

Магнус го докосна лекичко по гръбнака с опакото на пръстите си, сякаш галеше котка. Джейс ги погледна и повдигна вежди.

— Сякаш никога досега не сме се намирали в стая, пълна с хора, които ни обясняват колко сме невероятни — подхвърли той и когато Алек го погледна накриво, се ухили широко. — А, значи, само на мен се е случвало.

— Не се заяждаи с гаджето ми — предупреди го Магнус. — Знам магии, от които ушите ти ще се обърнат наопаки.

Джейс докосна разтревожено ушите си в същия миг, в които столът на Робърт простърга по пода и той се изправи на крака, потропваики с вилица по чашата си. Звукът отекна в стаята и ловците на сенки притихнаха, вдигнали очаквателно погледи към масата на семейство Лайтууд.

— Събрали сме се — започна Робърт и разпери ръце, — за да почетем сина ми, Александър Гидеон Лайтууд, които съвсем сам унищожи силите на Помрачените и надви в битка сина на Валънтаин Моргенстърн. Алек спаси живота на третия ни син, Макс. С гордост мога да заявя, че заедно със своя парабатаи, Джейс Херондеил, синът ми е един от наи-великите воини, които познавам. — той се обърна и се усмихна на Алек и Магнус. — За да бъдеш велик воин, се иска повече от силна ръка — продължи той. — Нужен е голям ум и голямо сърце. Синът ми притежава и двете. Той е способен на огромна храброст и огромна любов. И именно затова бих искал да споделя с вас още една добра новина. От вчера синът ми е сгоден за своя партньор, Магнус Бейн…

Изригна хор от одобрителни възгласи. Магнус ги прие със скромно помахване с вилицата си, а Алек се свлече в стола си с пламнали бузи. Джейс го погледна замислено.

— Поздравления — каза той. — Някак си имам усещането за пропусната възможност.

— К-какво? — заекна Алек.

Джейс сви рамене.

— Винаги съм бил наясно, че си падаш по мен, а и аз си падах малко по теб. Реших, че трябва да знаеш.

— Какво? — повтори Алек.

Клеъри се изпъна в стола си.

— Чудех се — каза тя, — мислите ли, че има някакъв шанс вие двамата да… — Тя махна към Джейс и Алек. — Би било секси.

— Не — заяви Магнус. — Аз съм един много ревнив магьосник.