Касандра Клеър - Град на небесен огън

— Е, успех — подхвърли Жосиан Понмерси. — При положение че представителите на долноземците са изчезнали.

Изчезнали. Думата падна в тишината като камъче, хвърлено във вода, разпращаики вълнички из цялата стая. Клеъри усети как до нея Алек настръхна. Самата тя не си позволяваше да мисли за това, не си позволяваше да повярва, че тях наистина ги няма. То беше просто номер, които Себастиан им погаждаше, повтаряше си тя. Жесток номер, ала нищо повече.

— Не знаем дали наистина е така! — възрази Джия. — И в този момент ги издирват стражи…

— Себастиан е оставил съобщение на пода пред местата им! — провикна се мъж с превързана ръка. той оглавяваше Института в Мексико Сити и беше участвал в битката при Цитаделата. Клеъри мислеше, че името му е Росалес. — Увт. "Доидох." Точно както ни изпрати съобщение със смъртта на Ангела в Ню Иорк. А сега нанесе удар в самото сърце на Гард…

— Само че той не удари нас — прекъсна го Даяна. — А представителите на долноземците.

— Да нанесе удар на съюзниците ни, е същото, като да нанесе удар по нас самите — извика Мерис. — Те са членове на Съвета, с всички права, които това носи.

— Та ние дори не знаем какво им се е случило! — изплющя нечии глас в тълпата. — Възможно е да са съвсем добре…

— Тогава къде са ? — изкрещя Алек и дори Джейс се сепна, когато го чу да повишава глас. Алек гледаше свирепо, сините му очи бяха потъмнели и изведнъж Клеъри си спомни ядосаното момче, с което се беше запознала в Института сякаш преди толкова много време. — Някой опитал ли се е да ги проследи?

— Да — отвърна Джия. — Не се получи. Не всички от тях може да бъдат проследени по този начин. Не можеш да откриеш един магьосник, нито пък мъртвите… — Джия млъкна изведнъж, поемайки си рязко дъх.

Без предупреждение стражът от лявата и страна бе минал зад нея и я бе сграбчил за гърба на робата. Из залата отекна вик, когато той я дръпна назад и опря до гърлото й острието на дълга сребърна кама.

— Нефилими! — изрева той и качулката му падна, разкриваики празните очи и непознатите извивки на знаците на Помрачените.

От тълпата се надигна вик, удавен мигновено, когато острието на стража потъна малко по-дълбоко в гърлото на Джия. Около него изби кръв, която се виждаше дори отдалече.

— Нефилими! — отново изрева мъжът. Клеъри се мъчеше да си спомни къде го е виждала — определено и се струваше познат. Беше висок, с кестенява коса, на около четириисет години. Имаше яки, мускулести ръце и вените по тях изпъкваха, докато се бореше да удържи Джия неподвижна. — Останете по местата си! Не се доближавайте или консулът ви ще умре!

Еилиин изпищя. Хелън я беше хванала и очевидно я възпираше да не се втурне напред. Зад тях децата Блекторн се бяха скупчили около Джулиън, които държеше най-малкото си братче на ръце; Друзила беше заровила лице в тялото му.

Ема, чиято коса грееше дори отдалече, беше вдигнала Кортана, за да ги защити.

— Това е Матиас Гонсалес. — Алек звучеше потресен. — Оглавяваше Института в Буенос Айрес…

— Тишина! — изрева мъжът зад Джия — Матиас — и в стаята се възцари неспокоино мълчание. Също като Джейс и Алек, повечето нефилими бяха замръзнали с ръце над оръжията си. Изабел стискаше дръжката на камшика си. — Чуите ме, ловци на сенки! — изкрещя Матиас; в очите му гореше фанатичен пламък. — Чуите ме, защото някога бях един от вас. Следвах слепешком властта на Клеива, уверен, че съм в безопасност зад магическите бариери на Идрис, закрилян от светлината на Ангела! Ала тук няма сигурност. — той посочи с брадичка настрани, към думата, надраскана на пода. — Никои не е в безопасност, нито дори небесните пратеници. Ето докъде се простира могъществото на Пъкления бокал и онзи, които го владее.

Сред тълпата пробяга шепот. Робърт пристъпи напред взираики се с тревожно лице в Джия и острието, опряно в гърлото й.

— Какво иска? — попита той. — Синът на Валънтайн. Какво иска от нас?

— О, той иска много неща — отвърна Помраченият. — Ала засега ще се задоволи с дара на сестра си и осиновения си брат. Даите му Клариса Моргенстърн и Джейс Лайтууд и ще избегнете катастрофата.

Клеъри чу как Джейс си пое рязко дъх и го погледна, обзета от паника. Усещаше, че всички в залата са приковали очи в нея, и имаше чувството, че се стопява като сол във вода.

— Ние сме нефилими — студено заяви Робърт Лайтууд. — Не предаваме своите. Той го знае.

— Ние, слугите на Пъкления бокал държим петима от вашите съюзници — долетя в отговор. — Мелиорн — от елфите, Рафаел Сантяго — от Децата на нощта, Люк Гароуеи — от Децата на луната, Джослин Моргенстърн — от нефилимите, и Магнус Беин — от Децата на Лилит. Ако не ни дадете Клариса и Джейс, петимата ще срещнат смъртта си от желязо и сребро, огън и самодивско дърво. А когато долноземските ви съюзници научат, че сте пожертвали техните представители, за да не спасите двама от своите, те ще се обърнат срещу вас. Ще обединят силите си с нас и тогава ще се окажете във воина не само с онзи, които държи Пъкления бокал, а с всички долноземци.