Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Мислех си за онова, което спомена по-рано - проговори той. - За всички задънени улици. За всички пъти, в които мислехме, че сме открили нещо, което ще ни помогне да разберем какво се е случило с родителите ти, а то се оказваше напразна надежда.

Ема го погледна; на лунната светлина профилът му изглеждаше по-остър от обикновено.

- Мислех си, че може би не е било случайно - продължи той. - Че откриването на истината е трябвало да почака досега. Докато ти си готова. Гледах те как тренираш, как ставаш все по-добра и по-добра. Който или каквото и да стои зад това, сега ти си готова. Можеш да се изправиш срещу него. Можеш да победиш.

Нещо в гърдите на Ема изпърха. Познатата близост, помисли тя. Това бе нейният Джулс, онзи Джулс, когото познаваше и който вярваше в нея повече, отколкото самата тя вярваше в себе си.

- Ще ми се да мисля, че нищо не е случайно - каза тя.

- И наистина е така. - Джулс замълча за миг, загледан в небето. - Броях звездите. Понякога ми се струва, че помага да си набележиш някоя безсмислена задача.

- Помниш ли как, когато бяхме по-малки, си говорехме, че ще избягаме? Щяхме да следваме Полярната звезда? - попита Ема. - Преди войната.

Джулс сложи ръка под главата си.

- Аха. Аз щях да избягам и да се запиша във Френския чуждестранен легион. Щях да се прекръстя на Жулиен.

- Защото никой никога не би могъл да разгадае този шифър. - Ема наклони глава на една страна. - Джулс. Какво те тревожи? Знам, че има нещо.

Той потъна в мълчание. Ема виждаше как гърдите му бавно се издигат и спускат. Звукът от дишането му бе удавен от шума на водата.

Тя се протегна и докосна ръката му, написвайки лекичко с пръст:

К-А-К-В-0 И-М-А?

Джулс извърна лице от нея и тя го видя да потръпва, сякаш му беше станало студено.

- Заради Марк е.

Все така не я поглеждаше и тя виждаше единствено извивката на гърлото и брадичката му.

- Марк?

- Мислех си за него. Повече от обикновено. Искам да кажа, че винаги мога да говоря с Хелън по телефона, дори и да е чак на остров Врангел. Ала Марк спокойно би могъл да е мъртъв.

Ема се надигна и приседна.

- Не го казвай. Той не е мъртъв.

- Знам. И знаеш ли откъде знам? - попита Джулс глухо. -Всяка вечер чаках да зърна Дивия лов. Ала те така и не се появиха. Статистически погледнато, би трябвало да минат оттук поне веднъж през последните пет години. Но това не се случи. Според мен Марк не им позволява.

- И защо? - Ема не откъсваше очи от него. Джулс почти никога не говореше по този начин, с толкова горчилка в гласа.

- Защото не иска да ни види. Не иска да види дори следа от нас.

- Защото ви обича?

- Или защото ни мрази. Не съм сигурен. - Джулс заровичка неспокойно из пясъка. - На негово място бих ни мразил. Понякога и аз го мразя.

Ема преглътна.

- Аз също мразя родителите си, задето умряха. Понякога. То не... не означава нищо, Джулс.

При тези думи той най-сетне я погледна. Очите му бяха огромни, черни кръгове около синьо-зелени ириси.

- Не говоря за такава омраза. - Гласът му беше нисък. -Ако той беше тук, господи, всичко би било различно. Щеше да се е развило различно. Нямаше аз да съм този, който трябва да си бъде вкъщи, в случай че Тави се събуди. Нямаше аз да съм този, който върши нещо неморално, като се разхожда по брега, защото има нужда да се махне. Тави, Дру, Ливи, Тай. Щеше да има кой да ги отгледа. Марк беше на шестнайсет. Аз бях само на дванайсет.

- Никой от вас не е избирал...

- Така е. - Джулиън също седна. Яката на тениската му беше широка, по кожата и в косата му имаше пясък. - Не сме го избрали. Защото, ако бях имал възможност, бих избрал нещо съвсем различно.

Ема знаеше, че не бива да пита. Не и когато той бе в по-добно състояние. Само че тя нямаше никакъв опит с Джулс, когато беше такъв; не знаеше как да реагира, каква да бъде.

- Какво би направил различно? - прошепна тя.

- Не знам дали бих избрал да имам парабатай. - Думите прозвучаха ясно, недвусмислено и жестоко.

Ема се дръпна рязко. Чувстваше се така, сякаш бе нагазила във вода до коленете и най-неочаквано една вълна я бе ударила през лицето.

- Наистина ли го мислиш? Нямаше да го искаш? Тази връзка с мен?

Той се изправи. Луната се бе показала иззад облаците и грееше ярко, достатъчно силно, та Ема да различи цвета на боята по ръцете му. Светлите лунички върху скулите му. Обтегнатата кожа около устните и върху слепоочията му. Наситения цвят на очите му.

- Не би трябвало да го искам - заяви той. - Наистина не би трябвало.