Касандра Клеър - Лейди Полунощ

„Моля те, погрижи се за котарака ми.

Брат Закарая"

Тогава Ема така и не бе разбрала защо един Мълчалив брат, дори и бивш Мълчалив брат, я моли да се погрижи за любимеца му. Обадила се бе на Клеъри, от която бе научила, че някога котаракът бе живял в Института в Ню Йорк, но в действителност принадлежал на брат Закарая и ако Ема и Джулиън искат, може да го задържат.

Името му било Чърч, добавила бе тя.

Чърч се бе оказал от онези котки, които не се задържат дълго на едно място. Непрекъснато се измъкваше през някой отворен прозорец и се запиляваше някъде в продължение на дни и дори седмици. В началото Ема се побъркваше от тревога всеки път когато котаракът изчезнеше, но той винаги се връщаше, с по-охранен и самодоволен вид отвсякога. Когато Ема навърши четиринайсет години, той започна да се прибира с подаръци за нея, закачени на каишката му: мидени черупки и късчета морско стъкло. Черупките Ема подреждаше на перваза си. Морското стъкло се бе превърнало в гривна за късмет на Джулиън.

Дотогава Ема вече бе разбрала, че подаръците са от Джем, само че нямаше как да се свърже с него, за да му благодари. Така че правеше всичко по силите си да се грижи възможно най-добре за Чърч. В преддверието винаги имаше храна и прясна вода за него. Радваха се да го видят, когато се прибереше, и не се тревожеха, когато го нямаше.

Чърч измяука и подраска по вратата. Ема бе свикнала с това - то означаваше, че иска да я последва. Въздъхвайки, тя навлече пуловер над клина и потничето си и си обу джапанки.

- Надявам се да си заслужава - подхвърли на Чърч, докато си вземаше стилито. - В противен случай ще си направя ракета за тенис от теб.

Без изобщо да се впечатли, Чърч я поведе по коридора, надолу по стълбите и през входната врата. Луната грееше ярко високо в небето и се отразяваше във водата на хоризонта. Лъчите й образуваха пътека, към която Ема се отправи недоумяващо, следвайки припкащия пред нея котарак. Когато стигнаха до магистралата, тя го взе на ръце и след като пресякоха, го пусна на пясъка.

- Е, ето че пристигнахме. Най-голямата котешка тоалетна в света.

Чърч й хвърли поглед, който говореше, че съвсем не е впечатлен от остроумието й, и бавно пое към океана. Двамата тръгнаха заедно покрай водата. Беше спокойна нощ, вълните, разбиващи се в брега, бяха бавни и плитки, по-тихи от вятъра. От време на време Чърч се втурваше след някое раче, но винаги се връщаше и отново поемаше пред Ема, право към северните съзвездия. Ема тъкмо започваше да се чуди дали изобщо я води нанякъде, когато си даде сметка, че бяха завили зад скалите, които скриваха нейния и на Джулиън таен плаж, и че сега там имаше някой.

Тя забави крачка. Лунните лъчи огряваха пясъка и там, далеч от водата, седеше Джулиън. Ема тръгна към него, а пясъкът поглъщаше звука от стъпките й. Той не вдигаше глава.

Рядко й се удаваше възможност да го гледа, без той да знае. Усещането беше странно, дори мъничко смущаващо. Луната бе достатъчно ярка, та Ема да може да види цвета на тениската му (червена) и старите сини дънки, с които беше облечен. Краката му бяха боси, гривната му от морско стъкло сякаш грееше. Ема рядко си мечтаеше да може да рисува, ала в този миг й се прииска да може да го нарисува такъв - една-единствена съвършена линия, от ъгъла на свития му крак до извивката на гърба му, докато се привеждаше напред.

Спря едва на няколко крачки от него.

- Джулс?

Той най-сетне вдигна глава. Изобщо не изглеждаше изненадан.

- Това Чърч ли беше?

Ема се огледа наоколо. Отне й миг, докато открие котарака - кацнал на една скала, той ближеше лапата си.

- Върна се - отвърна тя и се настани до Джулс. - Нали се сещаш, да ни погостува.

- Видях те да се задаваш иззад скалите. - Той й се усмихна лекичко. - Мислех, че сънувам.

- Не можа да заспиш ли?

Той прокара опакото на ръката си пред очите си. Кокалчетата му бяха изцапани с боя.

- Би могло да се каже. - Той поклати глава. - Странни кошмари. Демони, елфи...

- Съвсем в реда на нещата за един ловец на сенки - изтъкна Ема. - Искам да кажа, звучи като най-обикновен вторник.

- Страшно насърчително, Ема. - Той се излегна на пясъка и косата му се разпиля в тъмен ореол около главата му.

- Такава съм аз, все гледам да помогна. - Ема се отпусна до него и зарея поглед към небето.

Светлината на Лос Анджелис стигаше чак до брега и звездите бяха бледи. Луната ту се показваше, ту се скриваше зад някой облак. Особено усещане за покой обзе Ема, усещане, че е там, където трябва да бъде. Не се бе чувствала по този начин от деня, в който Джулиън и останалите бяха заминали за Англия.