Касандра Клеър - Лейди Полунощ

„Джейс Херондейл и семейство Лайтууд бяха предадени от собствения си учител."

- Всички.

- Дори Дру? Не разбирате колко опасно е това... Джулиън, трябва да се махнете от тук.

- Не и без Тави - изплющя гласът на Ема. - Даяна, какво правиш, по дяволите? Каза ни, че си в Тайланд.

- И да е била, никой в Института в Банкок не знаеше за това - обади се Диего. - Аз проверих.

- Ти ни излъга. - Ема си спомни думите на Ярлат. „Глупави ловци на сенки, прекалено наивни, за да знаят кому могат да имат доверие." Малкълм ли бе имал предвид, или Даяна? - Нямаше те по време на разследването, сякаш криеше нещо от нас...

Даяна потръпна.

- Ема, не, не е каквото си мислиш.

- Какво е тогава? Защото не мога да си представя каква друга причина би могла да имаш, за да дойдеш тук...

В този миг се разнесе шум. Стъпки, приближаващи се откъм сенките. Даяна вдигна ръка.

- Дръпнете се... скрийте се...

Джулиън сграбчи Ливи и я изтегли в сенките в същия миг, в който се появи Малкълм.

Малкълм.

Изглеждаше както обикновено. Мъничко развлечен, в дънки и бяло ленено сако с цвета на косата му. В ръката си държеше голяма черна книга, затворена с кожена закопчалка.

- Наистина си ти - прошепна Даяна. Малкълм я изгледа спокойно.

- Даяна Рейбърн. Виж ти, виж ти. Не очаквах да те заваря тук. Мислех, че си избягала.

Даяна се изпъна.

- Аз не бягам.

Той като че ли я погледна отново, за да види точно колко близо е до Тави. Намръщи се.

- Дръпни се от момчето.

Даяна не помръдна.

- Дръпни се - повтори той и пъхна черната книга в якето си. - И без това не ти е никакъв. Ти не си Блекторн.

- Аз съм неговата учителка. Той израсна под моите грижи.

- 0, я стига. Ако наистина те беше грижа за тези деца, още преди години да си оглавила Института. Ала, предполагам, всички знаем защо не го направи.

Малкълм се ухили и цялото му лице се преобрази. Ако Ема все още хранеше някакви съмнения за вината му, за историята, която им бе разказал Кийрън, те се изпариха в този миг. Подвижните му забавни черти станаха корави. В усмивката му имаше жестокост, зад която се долавяше отекваща, бездънна загуба.

От масата се надигна пламък. Даяна извика и политна назад, падайки извън защитния кръг, който начаса се затвори след нея. Изправи се и се втурна към Тави, но този път кръгът устоя - тя отскочи от него, сякаш се бе блъснала в стъклена стена, и отново залитна.

- Никое човешко същество не може да прекрачи тази бариера - заяви Малкълм. - Предполагам, че първия път си имала някакъв амулет, за да я прекосиш, но той няма да подейства втори път. Не трябваше да идваш.

- Не може наистина да се надяваш да успееш, Малкълм. -Даяна стискаше лявата си ръка с дясната; кожата й изглеждаше изгорена. - Ако убиеш ловец на сенки, нефилимите ще те преследват до края на дните ти.

- Те ме преследваха и преди двеста години. Те я убиха. -Ема никога не бе чувала нещо подобно на чувството, с което бе пропит гласът на Малкълм. - А ние не бяхме сторили нищо. Нищо. Не се страхувам от тях, нито от несправедливата им справедливост и беззаконните им закони.

- Разбирам болката ти, Малкълм - предпазливо каза Даяна. - Но...

- Нима? Наистина ли разбираш, Даяна Рейбърн? - изръмжа той... а после гласът му омекна. - Може би наистина е така. Ти също си познала несправедливостта и нетолерантността на Клейва. Защо трябваше да идваш тук... аз ненавиждам рода Блекторн, не Рейбърн. Винаги съм те харесвал.

- Харесвал си ме, защото смяташе, че прекалено се боя от Клейва, за да се вгледам внимателно в теб. - Даяна се извърна от него. - За да те заподозра. - За миг тя бе с лице към Ема и останалите. Устните й оформиха едно безмълвно БЯГАЙТЕ, преди отново да се обърне към Малкълм.

Ема не помръдна, ала долови движение зад себе си. Беше съвсем тихо; ако не носеше руна, изостряща слуха й, нямаше да го чуе. За нейно учудване, беше Джулиън, напуснал изведнъж мястото си до нея. Двамата с Марк потънаха в тунела зад тях.

Ема искаше да извика след него - какво правеше? - но не можеше, не и без да привлече вниманието на Малкълм. Той все още се приближаваше към Даяна, само след миг щеше да е в състояние да ги види.

Ема сложи ръка върху дръжката на Кортана. Тай стискаше един нож, а кокалчетата му бяха побелели; Ливи държеше сабята си с решително лице.

- Кой ти каза? - попита Малкълм. - Рук ли беше? Не мислех, че се е досетил. - Той наклони глава на една страна. - Не. Не беше сигурна, когато дойде тук. Подозираше... - Крайчетата на устните му се извиха надолу. - Беше Катарина, нали?