Касандра Клеър - Лейди Полунощ

31

В Древен Рим така са се наричали най-високопоставените центурип ни (членове на командния състав на римската армия). - Б. пр.

Ема и Джулиън първи пристъпиха в пещерата, Марк беше последен. Както и преди, в началото тунелът беше тесен, подът му - осеян с остри камъчета. Сега те бяха разпилени, много от тях бяха изритани настрани. Дори и в сумрака (не смееше да извади магическата си светлина] Ема виждаше къде в мъха, растящ по стените, се бяха впивали човешки пръсти.

- Оттук са минали хора - тихо каза тя. - Много хора.

- Последователите? - предположи Джулиън също така тихо.

Ема поклати глава. Нямаше представа. Беше й студено, с онази приятна студенина на битката, която тръгва от корема и се разлива навън. Студенината, която изостря зрението и забавя времето около теб, така че разполагаш с безкрайни часове, за да поправиш замаха на серафимската си кама или ъгъла на меча си.

Усещаше Кортана между раменете си, тежък и златен. Мечът й шепнеше с гласа на майка й. „Стомана и закалка, дъще."

Пристъпиха в залата с висок таван и Ема се закова на място. Останалите се скупчиха около нея, ала никой не каза нито дума.

Пещерата не бе такава, каквато Ема я си спомняше. Беше потънала в полумрак и създаваше впечатлението за огромно пространство, ширнало се в тъмнината. Стъклените врати ги нямаше. Вдълбани в скалите наблизо бяха думите на стихотворението, което им бе станало толкова познато.

Ний бяхме деца - две деца в таз страна,

окръжена от морски вълни,

но безкрайна любов - непозната до днес –

ме обвързваше с Анабел Ли!

И за нея дори да завиждат на нас

Серафими.

Ловци на сенки.

Магическата светлина на Джулиън лумна в ръката му, огрявайки мястото, и Ема ахна.

Пред тях имаше каменна маса, издигаща се на височината на гърдите; повърхността й бе надупчена и грапава. Изглеждаше така, сякаш бе направена от черна лава, и бе заобиколена от голям кръг, нарисуван с бял тебешир върху пода.

Отгоре й лежеше Тави и сякаш спеше, мъничкото му личице беше меко и отпуснато, очите - затворени. Стъпалата му бяха боси, китките и глезените му бяха оковани с вериги, закрепени с железни халки към каменните крака на масата.

До главата му имаше метална купа, опръскана със зловещи на вид петна, а до нея почиваше нащърбен меден нож.

Магическата светлина се вряза в сенките, които сякаш бяха надвиснали над помещението като живо същество. Ема се зачуди колко ли бе голяма пещерата в действителност и колко от това бе илюзия.

Ливи извика името на брат си и се втурна напред, ала Джулиън я сграбчи и я спря. Тя се задърпа недоумяващо, мъчейки се да се отскубне от хватката му.

- Трябва да го спасим - изсъска тя. - Трябва да отидем при него...

- Това е защитен кръг - изсъска Джулиън в отговор. - Нарисуван на пода около него. Прекрачиш ли го, ще те убие.

Някой си шепнеше тихичко. Кристина, мълвяща молитва. Марк беше настръхнал.

- Тихо. Някой идва.

Направиха всичко по силите си да се слеят със сенките, дори Ливи, която продължаваше да се дърпа. Магическата светлина на Джулиън угасна.

От мрака бе излязла една фигура. Фигура, облечена в дълга черна роба, с качулка, която скриваше лицето й. Висока фигура с черни ръкавици.

„Винаги се появяваше в дълги одежди и ръкавици, и качулка, ясно? От него не се виждаше нищо."

Сърцето на Ема задумка.

Фигурата се приближи до масата и защитният кръг се отвори като ключалка, руните избледняха и изчезнаха, образувайки дупка, през която фигурата да пристъпи. Тя дойде по-близо до Тави.

И по-близо. Ема усещаше всички от семейство Блекторн около себе си. Страхът им сякаш бе живо същество. В устата й имаше вкус на кръв - беше прехапала долната си устна, толкова отчаяно искаше да се хвърли напред, да рискува да прекрачи кръга, да грабне Тави и да побегне.

Ливи се отскубна от Джулиън и изскочи в пещерата.

- Не! - извика тя. - Махни се от брат ми или ще те убия, ще те убия...

Фигурата замръзна, а после бавно вдигна глава. Качулката се смъкна и изпод нея се разля дълга, къдрава кестенява коса. Позната татуировка на рибка кои проблесна върху мургава кожа.

- Ливи?

- Даяна? - Тай бе този, който изрече на глас изумлението на сестра си. Ливи беше онемяла.

Даяна се отдръпна от масата, взирайки се към тях.

- В името на Ангела - ахна тя. - Колко от вас са тук?

Отговори й Джулиън. Гласът му беше овладян, но Ема усещаше какво усилие му коства това. Диего се бе привел напред, присвил очи.